През живота си човек си поставя определени цели, издига определени ценности, вярва в някои идеи, приемайки ги за неоспорими истини. Дълги години хората са се уповавали на неща, които са смятали, че не е нужно да доказват. Но в крайна сметка, “истински” ли са човешките истини, или това са добре прикрити всечовешки заблуди? Моето лично мнение по този така противоречив въпрос е че както често се получава със сложните философски проблеми, сложността идва не оттам че отговор няма, а че не е намерен адекватния, подходящ, непреходен и неопровергаван отговор. От една страна мисля, че много от нещата, в които вярваме, са заблуди, но от друга, тъй като вярвам в тях, не знам как да се убедя в това... Сигурно е едно – и двете тези имат подръжници, и е трудно да се отговори твърдо “за” или “против”.
“Човек се заблуждава през целия си живот” - ревностни подръжници на тази теза са древните скептици. Те предлагат аргументи, доказващи факта, че нищо не може да се приеме като абсолютна истина. За пример могат да бъдат взети различията между живите същества(“Светът на котката не е свят на мравояда”, казва Албер Камю), различията между хората (всеки има различни усещания, идеи, ценности, светоусещане), различията в сетивата, в настроенията, нравите, законите. Бейкън дава още доказателства – според него човешкото познание е “ограничено” от идоли, които не дават на човек да осъзнае всичко, ако не ги е преодолял. Следователно, ако човечеството не е преодоляло някоя “недокументирана” все още бариера, то всички ние вярваме в нещо, което не отговаря реално на истината... Айнщайн казва “Всичко е относително”. Зад тези думи стоят редица много важни физични закони, но от тях личи още нещо – че Айнщайн е поредния човек, осъзнал преходността на нещата и невъзможността нещо да бъде определено винаги по еднозначен и недиалектичен(т.е. дори самия автор на твърдението да е напълно убеден в него) начин. Но има още нещо – дори великата теория за относителността не е доказана. Тоест, напълно възможно е след сто, двеста или повече години някой да докаже, че тя не е вярна. Какъв по- добър пример от това... Нещо повече, дори в област като математиката, където всички неща са точни и конкретни, има случаи, в които са били нужни векове, за да се докаже, че твърдения, смятани от столетия за верни, са заблуди. Плиний Стари казва “Единственото сигурно е, че няма нищо сигурно”... Сократ осъзнава, че истината не е монологична, а диалогична, тоест не е едностранна, а винаги съществуват поне две мнения. В древността хората са вярвали, че земята е плоска, и това не е подлежало на съмнение, а най- старите жители на земята са били убедени, че боговете контролират дъждовете, както и всички други природни явления, а днес и за недотолкова просветените е ясно, че природните явления са следствия на сложни геофизични и процеси, които са далеч по- предвидими, отколкото нашите пра- пра- отци са предполагали, да не говорим, че днес много хора са убедени, че бог съвсем не съществува. За тях това е била абсолютната истина – нещо, на което са вярвали безрезервно. За сегашните философи пък абсолютната истина се крие в думите на Декарт “Cogito ergo sum” (“Мисля, следователно съществувам”). Дори вечните истини на хората не са толкова вечни... За това може да се твърди, че човешките истини не са нищо повече от заблуди, които просто не могат да бъдат опровергани. Като при това дори не е задължително те да не могат да бъдат опровергани изобщо, просто в даден момент един човек или група хора(а на моменти в човешката история, цялото човечество), са напълно убедени в правотата на дадено твърдение, което по- късно се оказва заблуда...
Но съществуват, несъмнено, и аргументи, доказващи противоположното твърдение. Според Анри Бергсон, човек трябва да се довери на интуицията си и така да достигне до истината. И тъй като човешката интуиция не те подвежда, също така всички имат интуиция, независимо от степента, до която тя влиза в ролята си, тя е “над” интелекта, то овладявайки я, ти можеш да се докоснеш до човешките истини. Тя е давала не веднъж първоначалото, истината, от която учените да започнат по- нататъшните си изследвания. Следователно може да се стигне до истинския смисъл, следвайки пътя на интуицията. В трета част на своя труд “Човек в търсене на смисъла” Виктор Франкъл казва, че всяка ситуация има един единствен смисъл – нейният истински смисъл, с други няма два вида истина, а само един – “истинската”. И което е по-важното – има много случаи, в които твърденията, в които вярваме са доказани по строго научен път. Освен това, ако приемем че свят освен човешкия не съществува (а ние нямаме никакви доказателства, че съществува), тогава твърденията на скептиците ще бъдат опровергани – ще се окаже че ние си възприемаме светът по нашия си, човеки начин, но той е верния... Още повече, че ако приемем, че човек е достигнал пределната фаза на развитието си и опознаването на света (което не е изключено), то непознат “идол” на Бейкън няма да съществува, и тогава е напълно достатъчно да преодолеем известните вече бариери, за да достигнем до познанието. Ако пък приемем, че съществува висша идея, висша истина (както е според Платон), тогава всички човешки истини не съществуват, и в този смисъл единствената истина със сигурност е реална... Изобщо, не можем да отхвърлим с лека ръка милионите години опит, които е натрупало човечеството и да обявим всички изводи, до които то е достигнало, за заблуди.
И тъй като за всеки момент, в който човешките заблуждения са необорими е невъзможно да дадем оценка на истинността на дадено съждение, то ние в никой случай не можем еднозначно да кажем дали истините, в които вярваме днес, са заблуди. Може би някой ден, когато мине известно време, ще можем да ги оценим. А до тогава не ни остава нищо друго, освен да чакаме … И само времето ще даде отговор на въпроса “Необорими човешки заблуждения ли са човешките истини”.
Автор: Александър Ненов
“Човек се заблуждава през целия си живот” - ревностни подръжници на тази теза са древните скептици. Те предлагат аргументи, доказващи факта, че нищо не може да се приеме като абсолютна истина. За пример могат да бъдат взети различията между живите същества(“Светът на котката не е свят на мравояда”, казва Албер Камю), различията между хората (всеки има различни усещания, идеи, ценности, светоусещане), различията в сетивата, в настроенията, нравите, законите. Бейкън дава още доказателства – според него човешкото познание е “ограничено” от идоли, които не дават на човек да осъзнае всичко, ако не ги е преодолял. Следователно, ако човечеството не е преодоляло някоя “недокументирана” все още бариера, то всички ние вярваме в нещо, което не отговаря реално на истината... Айнщайн казва “Всичко е относително”. Зад тези думи стоят редица много важни физични закони, но от тях личи още нещо – че Айнщайн е поредния човек, осъзнал преходността на нещата и невъзможността нещо да бъде определено винаги по еднозначен и недиалектичен(т.е. дори самия автор на твърдението да е напълно убеден в него) начин. Но има още нещо – дори великата теория за относителността не е доказана. Тоест, напълно възможно е след сто, двеста или повече години някой да докаже, че тя не е вярна. Какъв по- добър пример от това... Нещо повече, дори в област като математиката, където всички неща са точни и конкретни, има случаи, в които са били нужни векове, за да се докаже, че твърдения, смятани от столетия за верни, са заблуди. Плиний Стари казва “Единственото сигурно е, че няма нищо сигурно”... Сократ осъзнава, че истината не е монологична, а диалогична, тоест не е едностранна, а винаги съществуват поне две мнения. В древността хората са вярвали, че земята е плоска, и това не е подлежало на съмнение, а най- старите жители на земята са били убедени, че боговете контролират дъждовете, както и всички други природни явления, а днес и за недотолкова просветените е ясно, че природните явления са следствия на сложни геофизични и процеси, които са далеч по- предвидими, отколкото нашите пра- пра- отци са предполагали, да не говорим, че днес много хора са убедени, че бог съвсем не съществува. За тях това е била абсолютната истина – нещо, на което са вярвали безрезервно. За сегашните философи пък абсолютната истина се крие в думите на Декарт “Cogito ergo sum” (“Мисля, следователно съществувам”). Дори вечните истини на хората не са толкова вечни... За това може да се твърди, че човешките истини не са нищо повече от заблуди, които просто не могат да бъдат опровергани. Като при това дори не е задължително те да не могат да бъдат опровергани изобщо, просто в даден момент един човек или група хора(а на моменти в човешката история, цялото човечество), са напълно убедени в правотата на дадено твърдение, което по- късно се оказва заблуда...
Но съществуват, несъмнено, и аргументи, доказващи противоположното твърдение. Според Анри Бергсон, човек трябва да се довери на интуицията си и така да достигне до истината. И тъй като човешката интуиция не те подвежда, също така всички имат интуиция, независимо от степента, до която тя влиза в ролята си, тя е “над” интелекта, то овладявайки я, ти можеш да се докоснеш до човешките истини. Тя е давала не веднъж първоначалото, истината, от която учените да започнат по- нататъшните си изследвания. Следователно може да се стигне до истинския смисъл, следвайки пътя на интуицията. В трета част на своя труд “Човек в търсене на смисъла” Виктор Франкъл казва, че всяка ситуация има един единствен смисъл – нейният истински смисъл, с други няма два вида истина, а само един – “истинската”. И което е по-важното – има много случаи, в които твърденията, в които вярваме са доказани по строго научен път. Освен това, ако приемем че свят освен човешкия не съществува (а ние нямаме никакви доказателства, че съществува), тогава твърденията на скептиците ще бъдат опровергани – ще се окаже че ние си възприемаме светът по нашия си, човеки начин, но той е верния... Още повече, че ако приемем, че човек е достигнал пределната фаза на развитието си и опознаването на света (което не е изключено), то непознат “идол” на Бейкън няма да съществува, и тогава е напълно достатъчно да преодолеем известните вече бариери, за да достигнем до познанието. Ако пък приемем, че съществува висша идея, висша истина (както е според Платон), тогава всички човешки истини не съществуват, и в този смисъл единствената истина със сигурност е реална... Изобщо, не можем да отхвърлим с лека ръка милионите години опит, които е натрупало човечеството и да обявим всички изводи, до които то е достигнало, за заблуди.
И тъй като за всеки момент, в който човешките заблуждения са необорими е невъзможно да дадем оценка на истинността на дадено съждение, то ние в никой случай не можем еднозначно да кажем дали истините, в които вярваме днес, са заблуди. Може би някой ден, когато мине известно време, ще можем да ги оценим. А до тогава не ни остава нищо друго, освен да чакаме … И само времето ще даде отговор на въпроса “Необорими човешки заблуждения ли са човешките истини”.