,, Човек живее в робство, често не го забелязва,
а понякога и го обича”
Бердяев
Какво е робството? Не е онова известното понятие, което всички сме чували за хората роби в миналото, а това, в което всички живеем сега, в този момент. В днешно време човек навсякъде е притиснат от невидимите стени на моралното поведение, били те направени от строгата ръка на закона или от майсторката ръка на обществото. Те ни притискат до изнемогване отвсякъде, защото всичко е забранено по един и друг начин и само се чака да сбъркаме някъде за да ни подложат на публично унижение. Ние сме роби, но не на някой друг, а на самите себе си. Всеки един човек страда от това - във всяка държава, всеки континент, в целият свят. Сами сме се подложили на това, сами сме избрали този начин на живот.
Непреодолими стени има навсякъде до такава степен, че да сме роби в свободата си. Има ги в училище, на работа, в общуването, в семейството, в автобуса, на улицата, на някакво празненство и най-важните тези на правосъдието, няма сфера от живота на един човек, в която неговите права да не са ограничени до минимум. Сякаш в желанието да има някакъв ред в живота ни сме си създали собствен ад и усилено се стараем да заживеем като литературният герой Акакий Акакиевич от творбата на Чехов. Нима това е правилният начин за ползотворно съществуване? Да си човек в калъф? Не мисля.
Но най-висшето животно на планетата-човекът стига и още по надалеч в изкривяването на ценностната си система, в желанието си да постигне някакво съвършенство в поведението си той дори не забелязва множеството стени, които сам издига около себе си. Примери за това има навсякъде в миналото, настоящето и вероятно в бъдещето, но кажете ми какво щеше да стане ако принцът не беше спасил спящата красавица само защото пред него е имало стена? Дали на създаваме граници в поведението си само за да ги прекрачваме- това ли е човешката природа? Или просто обичаме да сме притиснати колкото се може повече, за да се чувстваме щастливи? Това ли единственото щастие, което можем да получим-да сме роби на самите себе си и на тези около нас? Също не съм съгласна.
Но тогава защо живеем в робство, защо не го забелязваме и защо го обичаме? Отговорът излиза ясен и простичък - за да се чувстваме сигурни. Сигурността е единственото нещо което ни дава сили и крила да продължим с живота си бил той сив и безсмислен или изпълнен с напрежение и опасности. Толкова сме залисани в чудото наречено живот и в желанието да опитаме от всеки ъгъл, от всяко завойче през които минаваме, че не осъзнаваме какво сме постигнали, какво сме направили от себе си дали това е добро или зло и колкото и да е странно това сякаш ни освобождава.
Автор: Александър Ненов
а понякога и го обича”
Бердяев
Какво е робството? Не е онова известното понятие, което всички сме чували за хората роби в миналото, а това, в което всички живеем сега, в този момент. В днешно време човек навсякъде е притиснат от невидимите стени на моралното поведение, били те направени от строгата ръка на закона или от майсторката ръка на обществото. Те ни притискат до изнемогване отвсякъде, защото всичко е забранено по един и друг начин и само се чака да сбъркаме някъде за да ни подложат на публично унижение. Ние сме роби, но не на някой друг, а на самите себе си. Всеки един човек страда от това - във всяка държава, всеки континент, в целият свят. Сами сме се подложили на това, сами сме избрали този начин на живот.
Непреодолими стени има навсякъде до такава степен, че да сме роби в свободата си. Има ги в училище, на работа, в общуването, в семейството, в автобуса, на улицата, на някакво празненство и най-важните тези на правосъдието, няма сфера от живота на един човек, в която неговите права да не са ограничени до минимум. Сякаш в желанието да има някакъв ред в живота ни сме си създали собствен ад и усилено се стараем да заживеем като литературният герой Акакий Акакиевич от творбата на Чехов. Нима това е правилният начин за ползотворно съществуване? Да си човек в калъф? Не мисля.
Но най-висшето животно на планетата-човекът стига и още по надалеч в изкривяването на ценностната си система, в желанието си да постигне някакво съвършенство в поведението си той дори не забелязва множеството стени, които сам издига около себе си. Примери за това има навсякъде в миналото, настоящето и вероятно в бъдещето, но кажете ми какво щеше да стане ако принцът не беше спасил спящата красавица само защото пред него е имало стена? Дали на създаваме граници в поведението си само за да ги прекрачваме- това ли е човешката природа? Или просто обичаме да сме притиснати колкото се може повече, за да се чувстваме щастливи? Това ли единственото щастие, което можем да получим-да сме роби на самите себе си и на тези около нас? Също не съм съгласна.
Но тогава защо живеем в робство, защо не го забелязваме и защо го обичаме? Отговорът излиза ясен и простичък - за да се чувстваме сигурни. Сигурността е единственото нещо което ни дава сили и крила да продължим с живота си бил той сив и безсмислен или изпълнен с напрежение и опасности. Толкова сме залисани в чудото наречено живот и в желанието да опитаме от всеки ъгъл, от всяко завойче през които минаваме, че не осъзнаваме какво сме постигнали, какво сме направили от себе си дали това е добро или зло и колкото и да е странно това сякаш ни освобождава.