Темата на това есе със сигурност е странна, но не и безсмислена, защото те кара да се замислиш за многото значения, който би могла да има тази дума – нейните буквални такива, както и от гледната точка на многото контекстови смисли, които тя предполага.
Първата асоциация, която изниква в съзнанието на човек при думата игра е нейното буквално значение – играта на малките деца, в която те се впускат всеки ден с огромен ентусиазъм докато не пораснат и възрастните не им кажат, че е време да се държат като възрастни хора и да спрат да си играят. Следва асоциацията за така наречената ,,игра на живота” описваща живота като цяло по оптимистичен начин.
Игра може да има навсякъде, но смисълът , които се влага в нея е различен, защото докато при децата играта е ,,чиста” ,при възрастните тя е сякаш опорочена, наслоена със собствени виждания, грешни представи и изкривени ценности.
Но какво всъщност е играта? Ако я погледнем с чисто съзнание ще разберем, че всъщност тя е в началото. Ницше казва, че има две начала дионисиево и аполоново. Първото представя играта, като чисто съзнание, радостно събитие, което има правила, но те не са задължителни или строги. Играта е индивидуална, даваща свобода на мисленето, освобождаваща от оковите на ежедневието, даваща ти радост. Докато второто начало представя живота като обикновен, прозаичен, в него има задължения, граници, някаква окованост на мислите и действията, която изстисква живота от човека. Затова не е странно, че Дионисий е в началото на повечето митологии. Митологичните хора отдавна са прозрели истината за играта и нейната същност.
Но дали ние ще я разберем? Много често се случва да не се поучим от грешките си в миналото и да продължаваме направо към целта, която сме си поставили. Сякаш децата имат привилегията да разбират истината за известно време, да и се наслаждават и после да я забравят, за да се превърнат във възрастни.
Но да погледнем и антипода на играта – трудът. От всичко казано до тук излиза, че трудът е отрицателно явление. Но нима това наистина е така? Не е ли трудът този, който ти изкарва прехрана всеки ден?
Не е лесно винаги да си в ,,играта” , защото сякаш загубваш връзка с реалността, забравяш своите отговорности. И макар играта да е единственият път да покажеш себе си в най-добра светлина, тя не е пътя към съвършенството. И ето един пример – всички сме виждали как е изобразен богът Дионисий винаги – като пиян човек. А не е ли точно това признакът на разпадане на човешкият дух?
Моят извод е, че трудът и играта са неизменно свързани и те трябва да са в хармония, защото историята ни показва, че надмощието на едното или другото никога не води до положителни резултати.
Автор: Александър Ненов
Първата асоциация, която изниква в съзнанието на човек при думата игра е нейното буквално значение – играта на малките деца, в която те се впускат всеки ден с огромен ентусиазъм докато не пораснат и възрастните не им кажат, че е време да се държат като възрастни хора и да спрат да си играят. Следва асоциацията за така наречената ,,игра на живота” описваща живота като цяло по оптимистичен начин.
Игра може да има навсякъде, но смисълът , които се влага в нея е различен, защото докато при децата играта е ,,чиста” ,при възрастните тя е сякаш опорочена, наслоена със собствени виждания, грешни представи и изкривени ценности.
Но какво всъщност е играта? Ако я погледнем с чисто съзнание ще разберем, че всъщност тя е в началото. Ницше казва, че има две начала дионисиево и аполоново. Първото представя играта, като чисто съзнание, радостно събитие, което има правила, но те не са задължителни или строги. Играта е индивидуална, даваща свобода на мисленето, освобождаваща от оковите на ежедневието, даваща ти радост. Докато второто начало представя живота като обикновен, прозаичен, в него има задължения, граници, някаква окованост на мислите и действията, която изстисква живота от човека. Затова не е странно, че Дионисий е в началото на повечето митологии. Митологичните хора отдавна са прозрели истината за играта и нейната същност.
Но дали ние ще я разберем? Много често се случва да не се поучим от грешките си в миналото и да продължаваме направо към целта, която сме си поставили. Сякаш децата имат привилегията да разбират истината за известно време, да и се наслаждават и после да я забравят, за да се превърнат във възрастни.
Но да погледнем и антипода на играта – трудът. От всичко казано до тук излиза, че трудът е отрицателно явление. Но нима това наистина е така? Не е ли трудът този, който ти изкарва прехрана всеки ден?
Не е лесно винаги да си в ,,играта” , защото сякаш загубваш връзка с реалността, забравяш своите отговорности. И макар играта да е единственият път да покажеш себе си в най-добра светлина, тя не е пътя към съвършенството. И ето един пример – всички сме виждали как е изобразен богът Дионисий винаги – като пиян човек. А не е ли точно това признакът на разпадане на човешкият дух?
Моят извод е, че трудът и играта са неизменно свързани и те трябва да са в хармония, защото историята ни показва, че надмощието на едното или другото никога не води до положителни резултати.