Другият свят

Тишина! И Мрак! Тези двамата са началото. За него не само това, те бяха ВСИЧКО. Досега само Тишина го бе хранила, а Мрак възпитавал. То знаеше, време бе нещата да се променят, време бе да скъса хранещата го връв и да излезе.
       Не знаеше защо става така. За добро ли... или не? С всеки се случваше, всеки в един момент поемаше пътя към светлината и то не по собствено егоистично желание. ТЯ бе го решила и с извратено удоволствие наблюдаваше.
       То усещаше, че Тя чува мислите му и въпреки това не успяваше да ги възпре; мразеше Я. Самата Тя го бе забола в земята и лишила от каквато и да е възможност да действа. Самата Тя бе го оставила само да чувства – за друго нямаше необходимите крайници. Именно затова имаше толкова сила в чувствата му, че като че ли променяха всичко наоколо, а сега МРАЗЕШЕ.
       ...Първият лъч светлина разряза безпощадно Мрак и го остави само да снове наоколо като гладно и злобно псе. Звуците на Отвън изритаха с лъсната обувка майката, тази която го пазеше и поддържаше Не, не всичко беше загубено, Светлина все още представляваше само един лъч, а звуците бяха далеч, далеч, далеч..... Защо, защо се случваше всичко това, защо е тази болка... „МРАЗЯ ТЕ!””
       Лъчът, разбрал, че е постигнал целта си, сякаш подхранен от стенанията на цветето се изду повече. То извика отново, но гласът му и вече по-близките шумове образуваха онази извратена полифония, на която само Тя се наслаждаваше.
       Светлината продължаваше да навлиза безмълвна и безпощадна, затаила дъх да не би да изпусне някой стон.
       Изглеждаше му безкрайност, сякаш никога нямаше да спре. А болката, тази болка....
       В следващия момент нямаше и следа от онова, което бе неговия свят. Нямаше го Мрак, а тишина бе избягала.... избягала далеч.
       Появи се ципокрилият Й пратеник. Приближи се до ухото му и разказа всичко – за Нея и новия свят. Разказа му за болката, тя нямаше да спре, просто след време щеше свикне с нея и щеше да я забрави.
       После остана само.