ЕТАПИ В РАЗВИТИЕТО НА ПЕДАГОГИЧЕСКАТА ПСИХОЛОГИЯ

Възникването на педагогическата Психология исторически се отнася
към средата на втората половина на 19 век. Това означава че появата на педагогическата Психология се свързва непосредствено с възникването на психологическата наука. Като време това е тъкмо средата на втората половина на 19 век. Ат историята на Психологията е известно че във втората половина на 19 век в полето на научното знание се появява и още една наука и това е Психологията. Този факт се свързва с откриването на първата лаборатория по Психология в Лаибциг от Вилхем Вундт. Историческото развитие на Психологията се отличава с продължителен период на подготовка, на натрупване на знания, летоброенето на този процес по принцип се свързва с развитието на науката в последните векове на предходната ера, а това е времето на античната древногръцка култура. В древногръцката философия се обособяват първите научни знания за психичните явления/действителност/. От общата Психология е известно че самото понятие "душа" като синоним на психиката се означава с "психе". Една огромна част от основните понятия в Психологията са дефинирани в древна гръцки времена. Възникването на психологичната наука е подготвено от постиженията на научната мисъл в предходните исторически етапи и времена/възраждането, древната антична култура/ Обособяването на различните психологически знания е необходим етап в процеса на които по нататък ще възникне Психологията. Главната заслуга на психолозите от 19 век е в това че създават система то научни психологически знания, понятия, категории чиято съвкупност вече представлява съдържание на нова наука наречена Психология. С възникването си Психологията застава пред един основен проблем и той е за обвързването и с обществената практика. Първата област на обществена практика към която се насочва Психологията е практиката за обучение и възпитание на подрастващите деца. Всъщност насочването и обвързването на Психологията с практиката на обучение и възпитанието на децата поставя началото на обособяването на първият клон на психологическата наука наречен педагогическа Психология. Историческият анализ показва че обвързването на психологическата наука с практиката на обучението и възпитанието за първи път се прави в Русия и в Германия. Всъщност това са двата центъра в които възниква и се развива психологическата наука. Непосредствените опити за обвързване на психологическата наука на практиката на обучение и възпитание се свързват с името на руският психолог, педагог и философ Ушински. Насочеността на психологическата наука към обучението и възпитанието на подрастващите Ушински осъществява в своето съчинение "Човекът като обект на възпитание" /педагогическа антропология/Основното което Ушински прави в своето съчинение е обвързването на основните психологически понятия с практическата дейност на учителите и родителите в обучението на децата. Ушински формулира основното си разбиране че учителите работят с деца и всъщност ангажират/включват в процеса на обучение техните психични процеси/свойства и качества/ следователно това което непосредствено натоварват учителите е психиката на децата, освен това учителите в процесът на обучение формират психичните процеси и свойства, изменят ги и следователно те трябва да знаят какво представляват психичните феномени, какво е тяхното съдържание, как да ги формират и изменят. Ушински категорично подчертава че тези които обучават децата, те всъщност формират, изграждат техния психичен облик, формират познавателните им процеси и психични качества и в крайна сметка като цяло формират личността на малките деца. Ушински привлича вниманието на учителите че за подрастващите лица в училищна възраст няма друга дейност освен учебната в която да се формират техните психични качества и процеси, затова учителите трябва много пълно да познават психиката на малките деца, да познават научните понятия, категории, законите с които се описва психиката на подрастващите деца. Ушински е предложил пълен анализ на всички основни психологически понятия и ги е насочил, превел ги е през учебната дейност, пречупил ги е като че ли през обучението и възпитанието на подрастващите. Всъщност направеното от Ушински за обвързването на Психологията с учебната дейност реално поставя началото на първия клон на психичната наука наречена по късно педагогическа Психология. Ушински никъде не е формулирал такова название но реално той е подготвил възникването и. В краят на 19 век насочването на психологическата наука към учебната дейност продължава в изследванията на П. Каптерев и Паул Бергеман. Те независимо един от друг за първи път създават система от психологически понятия /знания; закономерности; категории/обвързани непосредствено с учебната дейност и насочени към нея. Тези двамата създават система от научни понятия която отразява и обхваща Психологията на учебната дейност на обучението и възпитанието и за първи път те независимо един от друг означават тази система като педагогическа Психология. За обособяването на педагогическата Психология в този именно период от време особена заслуга има и англичанина Джеимс Сули, всъщност той прави в Англия това което прави Ушински. Усилията си за обвързване на психологическата наука с практиката по обучение и възпитание Сули представя в съчинението си"Психологията и нейното приложение към възпитанието". Всъщност основата върху която се подготвя възникването и обвързването на Психологията с практиката на обучението и възпитанието са именно съчиненията на Сули и Ушински, а Бергеман и Каптерев всъщност завършват този процес като създават системата от понятия и категории назовавайки я педагогическа Психология. Направеното от тези автори отнесено към този период представлява ПЪРВИЯТ ЕТАП от възникването и развитието на педагогическата Психология. Обективната основа върху която става възможно възникването на педагогическата Психология е учебната дейност Основното постижение в първият етап на педагогическата Психология е всъщност нейното обособяване като особен клон на психологичната наука. От началото на 20 век и в 10-те и 20-те години педагогическата Психология бележи етап на развитие-ВТОРИ ЕТАП, това е времето в което в полето на психологическото знание се появява поведенческата Психология/бихевиоризъм/. Поведенческата Психология е представена най пълно и системно в изследванията на Джеимс Уотсън и Едуард Торндаик. Основното с което тази школа заема място в психологическата науча е предмета на психично изследване и това е обективният предмет и затова освен поведението е основен и единствен обект на изследване, то е обективна реалност и е носител на психично съдържание. Най голямото достойнство е че то може да бъде изследвано обективно чрез обективни методи и измервано субективни резултати.
Основната градивна единица на поведението е реакцията, тя е обективен показател за картината на поведението, особено значение има и това че реакцията може да бъде предизвикана с обективни средства и затова резултата от реакцията има обективно научно значение. Вземането на поведението като обект на изследване от Психологията има това значение че то може да бъде изследвано като съвкупност от обективни реакции като отговор на обективни стимули. Реакцията е продукт от стимула, тя снема в себе си характеристиките на стимула. Какъвто е стимула такава е реакцията, такова е и поведението. Поведенческата Психология за първи път формулира разбирането че поведението не е константа, не е неизменна величина, че то е функция от определени стимули и поради това то се развива и изменя и се формира и изгражда. Тези две положения че поведението е динамична система и че то е система която се развива и има водещо значение за педагогическата Психология. Основното съчинение на Торндаик е "Психология на ученето" всъщност методическото положение в тази школа е че организмът формира поведението си като овладява стимулите си, но всъщност да ске овладеят стимулите от организма означава да се учи организма, затова главното във формирането на поведението е овладяването на стимулите или ученето. Благодарение на ученето организма подържа своят жизнен статус всъщност ученето подържа животът на организма. Поведенческата Психология разгръща и развива Психологията на ученето, обучението и възпитанието, а това си е всъщност чиста педагогическа Психология. Първите изследвания за утвърждаване на Психологията на ученето принадлежат на Торндаик и се отнасят до създадените от него методики на перцептивното учене. Той е предполагал че индивидът може да овладее определено умение, да разпознава, да се ориентира в перцептивното поведение на друг човек и с това да разгадава, открива неговото поведение/замисъл и т. н. /. Първото епохално откритие на поведенческата Психология се отнася до формулирането на основните закон на Психологията /S->R/. Второто постижение е методът за изследване на поведението и за неговото формиране е "проба-грешка-случаен успех" при непременното подкрепяне на успеха. С тези две постижения поведенческата Психология прави своя исторически принос за развитието на Психологията и на педагогическата Психология. Поведенческата Психология допуска две грешки:
ПЪРВА ГРЕШКА-Психологически механицизъм-произлиза от непосредствената връзка между S и R. Поведенческата Психология извежда реакцията непосредствено от стимула а всъщност това е механическа връзка. Реакцията у висшите животни/човека/ е функция ат стимула но не непосредствено а опосредствано.
ВТОРА ГРЕШКА-психологически редукционизъм-от названието се разбира че става дума за свеждането на нещо към нещо, една ситуация към друга ситуация с ограничаване на обхвата/периметъра/ в случая с Психологическият редукционизъм се има в предвид свеждането /редуцирането/ на човешката психика до тази на висшите животни. Психологическият редукционизъм отразява факта на редуцирането на сложното обществено детерминиратне на човека до чисто биологичното поведение на висшите животни. Психологическият редукционизъм всъщност свежда психичната активност на човека /познавателната дейност, нейното формиране и изграждане до познавателната дейност на висшите животни или до чисто биологичната активност на тези животни/. За поведенческата Психология единственият начин за натрупване на индивидуален опит от индивида е следователно за обучение е пробата-грешката-случаен успех с подкрепяне на успеха. Методологическата основа на Психологическият редукционизъм е абсолютизирането на пробата-грешката-случайният успех и обявяването им за всеобщ универсален метод за учене и придобиване на опит. Изходната основа в разбирането на поведенческата Психология за пробата и грешката е в разбирането че организмът се учи, а организмът на висшите животни и човека е един и същ. Всяко придобито поведение във вид на условен рефлекс е израз на придобито поведение на организма. А единственият начин за това организма да придобие ново поведение е пробата и грешката. За поведенческата Психология няма значение и няма никаква разлика кои се учи защото е все организъм. Главният недостатък на Психологическият редукционизъм е в това че се елиминира една от най важните характеристики на психичната активност на човека а тя е общуването с език. Оставен е в сянка факта че всеки психичен акт на човека е презентиран в неговата членоразделна реч посредством езика/външна или вътрешна/. Психологическият редукционизъм поставя на заден план факта че овладяването на които и да е и какъвто и да е поведенчески акт от човека се осъществява в езиковото взаимодействие с другите хора, затова именно главният недостатък на Психологическият редукционизъм е в елиминирането на присъщото само за човека възможност на основата на езика да бъде въвеждан/ориентиран в ситуациите отвън/от други хора. Всъщност с възможностите си човека да бъде ориентиран отвън той се отделя от висшият животински свят и образува собствен свят-човешки свят в които се общува с език. Възможността на човека да бъде ориентиран от вън и въвеждан ситуациите в законите и правилата го отделят от висшият животински свят и свежда пробата и грешката до нула. Всъщност единствената алтернатива на пробата и грешката е ориентацията /разпредметяването/. Пробата и грешката е неотменен начин за натрупване на индивидуален опит в животинският свят. Това обстоятелство се отнася и за случаите когато животното може да отдели своите подготвителни фази на своят психична дейност /човекоподобни маймуни/ Тъкмо подготвителната фаза се осъществява от самото животно тъкмо на пробата и грешката. Тези две принципни грешки имат методологическо значение не само за бихевиоризма но и за педагогическата Психология и те трябва да се имат в предвид. Висшите животни натрупват индивидуален опит, учат се само посредством проби и грешки и подкрепяне на случайният успех. Човекът може да бъде оставен в такива условия да се учи но такива условия противоречат на същността на човека, на неговата преди всичко езикова психична активност. За човека върху основата на езика се открива присъщата само на него способност да бъде въвеждан в новите ситуации и явления, затова човекът формира поведението, овладява нови знания не чрез пробите и грешките а чрез ориентирането отвън върху основата на езиковото общуване, този е типичният за човека начин за формиране на ново поведение и психично развитие. Но такъв подход към психичното развитие ни отвежда третият етап в развитието на педагогическата Психология. Този етап се отнася към краят на 20-те и 30-те години на 20 век. Той се свързва с започналия в този период постепенен преход на психологическата наука към методологията на диалектико - материалистическата философия. Корените и източниците на този преход са далеч в основите на немското класическа философия представена от Хегел и английската политическа икономика и френската философия, това са трите предпоставки върху които по късно се появява диалектико материалистическата философия на Маркс. Още в началото на 20-те години различни представители на психологическата наука започват да ориентират психологическата наука към философията на диалектико материализма, това не означава че Психологията с един акт е пренесена на такива основи. В началото на 30-те започва необратим процес на ориентация и преход на психологическата наука към диалектико материалистическата философия. С този си именно преход се свързват промените и перспективите на педагогическата Психология. Първите стъпки за преминаване на Психологията върху основите на диалектико материалистическата философия са осъществени от автори като Пиер Жане и т. н. Прехода на педагогическата Психология и психологическата наука върху основите на диалектико материалистическата философия е представен най пълно и завършено в създадената от Виготски теория за културно историческото психично развитие на човека. По късно за същият преход решително влияние оказва създадената през 30-те от Леонтиев теория за дейността. По общо признание за пренасянето на педагогическата Психология на основите на диалектико материалистическата философия непосредствено значение имат три основни идеи на Виготски:
1. Обществено историческият произход и същност на човешкото психологическо развитие.
2. Психичната функция като особено сложен конструкт на психичната реалност на човека.
3. Водещото и определящото място на обучението за психичното развитие на човека.
В теорията на Виготкси е изведено за първи път принципно ново разбиране за психичната дейност на човека и на тази база и за неговото психично развитие. Същностното за човешката психика е това че тя има исторически произход. Човешката психична дейност е подчинена на обществените закони а не на биологичните закони. Виготски за първи път излиза с разбирането че психичната дейност на човека е продукт от обществено историческата дейност на човечеството и това се отнася само за човешката психика. Психиката а висшите животни е само биологично детерминирана. Човешката психична дейност е двойно опосредствана, веднъж от нормалното функциониране на мозъка/мозъкът е анатомичният орган които осигурява психичното отражение/този факт има еднакво значение както за човека така и за висшите животни, историческите условия за развитието на човека и преди всичко овладяването на език поражда нов тип психично отражение благодарение на езика мозъкът на човека вече отразява обществени отношения, действителност, реалност. Психичното отражение на обществената действителност е присъща само на човека. Човешката психика е продукт на отражението на обществената действителност осигурена от мозъка. Затова психиката на човека е опосредствана и от обществената, историческата дейност на човечеството и това е втората насока на опосредстване. Тази концепция придобива значение на крайъгълен камък в изграждането на съвременната психологична наука и в това число на педагогическата Психология. С категорията психична функция Виготски търси възможност за преодоляване на устойчиво обособилият се в Психологията парциален подход към психичните феномени. Точността на анализа на психичните процеси, на психичните свойства и качества, на психичните състояния на личността по правило изисква относително самостоятелно изследване и описване на тези феномени, но заедно с осъществяването на такъв диференциран анализ започва да се създава впечатление за тяхната пълна обособеност. Такова разбиране влиза в разрез с единната функционална структура на психичните феномени. Познавателните процеси не са константни величини те се формират у човека, развиват се, достигайки измеренията на личността и са взаимосвързани, в единство затова тяхното изследване и анализ следва да бъде в единство и вътрешна обособеност. Убеждението на Виготски е в това че психичните процеси се разглеждат като страна, елемент на единната психична структура и такава именно структура е психичната функция. Тя съдържа едновременно и специфичните характеристики на психичните феномени и тенденцията им към развитие и превръщането им в относително устойчиви конструкти на личността. Това означава че психичния феномен е сложен конструкт в които са вплетени едновременно и познавателните процеси и психичните свойства и качества на личността и . . . . . . . . . . . . . . . . такъв конструкт е всеки психичен акт, затова психичния феномен се дефинира като психичен акт в които се преплитат вътрешно познавателните страни , качествено свойствените страни и психични състояния на личността. Трите момента/идея на Виготски е концепцията за водещото значение на обучението за психичното развитие. За развитието на педагогическата Психология върху основите на диалектико материалистическата философия имат значение както концепцията за обществено историческата същност така и концепцията за психичните феномени но изцяло с педагогическата Психология е обвързана концепцията за обучението и психичното развитие. Анализът на тази идея се свързва с въвеждането от него на две понятия: АКТУАЛНО РАВНИЩЕ НА РАЗВИТИЕ и ЗОНА НА НАЙ БЛИЗКО РАЗВИТИЕ. С понятието АКТУАЛНО РАВНИЩЕ НА РАЗВИТИЕ Виготски смята че трябва да се означава степента/нивото на психично развитие до което е достигнал индивида в даденият момент. Установено е че всеки индивид в резултата на овладяване на обществено историческият опит на човечеството в съответствие с условията при които се осъществява този процес достига в даден момент определено равнище. В случая се разбира само онова ниво до което е достигнал в даденият момент индивида затова и се нарича актуално равнище на развитие. То се установява посредством определени задачи в зависимост от областта на изследване, които индивида /учащият се/ решава безпогрешно, пълноценно и в крайна сметка излиза успешно от определената ситуация. Профилът на задачата отразява актуалното равнище на развитие за дадената област, не може от една математическа задача да се прави заключение за ситуация от друго естество. Актуалното равнище на развитие е показател за нивото на психично развитие на индивида в конкретната област на знания.
ЗОНАТА НА НАЙ БЛИЗКО РАЗВИТИЕ е това понятие с което се означава онова най близко ниво на психично развитие до което подрастващият може да достигне при наличието на благоприятни условия за това. Според Виготски зоната на наи близко развитие се установява посредством задачи от определена област на познанието от които индивида не може сам да излезе но би могъл да стори това при благоприятно взаимодействие/ сътрудничество с възрастните хора. Най важната страна на зоната на най близко развитие е в това че тя проектира бъдещето психично развитие на индивида при това зоната на най близко развитие открива перспективата за развитието на човека но при едно категорично условие:оптимално сътрудничество на подрастващият с възрастните от тук следва че зоната на най близко развитие открива полето в което подрастващият може да бъде обучаван, такава е същността на задачите/ситуациите в които е поставен обучаемият, те показват:
1. Какво не може сам да направи подрастващия.
2. Показва на какво може да бъде обучаван подрастващият.
Върху основата на сътрудничеството посредством обучението в полето на зоната на най близко развитие учащият овладява знания и действия и вече е в състояние сам да се справя и сам да излезе от такава ситуация, това означава че посредством обучението но в полето на зоната на най близко развитие тя се превръща в ново актуално равнище на
развитие.
Концепцията на Виготски за водещото значение на обучението в психичното развитие открива път за възможностите да бъде контролиран и в известни граници да бъде управляван психичният процес на психичното развитие на подрастващите. Тези основни идеи на Виготски представляват основна част от съвременната педагогическа Психология. Значението на тези концепции е в това че те са основа за нов начин на мислене за психичното развитие на човека. В анализа на тези концепции се очертава неговото разбиране на двойно опосредстваното психично развитие на човека. Става ясно че психичната дейност на човека е опосредствана едновременно от нормалната работа на мозъка и от съвкупната обществено историческа дейност на човечеството и в частност от нейните продукти. Нашият анализ включва и двете посоки на опосредстване.