ОСНОВИ НА НАУКАТА ЗА ДУХА
Още от зората на своето съществуване човечеството е било наблюдавано, контролирано и наставлявано от Същества с много по-развито съзнание от неговото, които са му предавали периодично от една страна важни за физическото му оцеляване знания и умения, а от друга - морални норми и правила, които да го разграничат от подчинените на инстинктите си сравнително по-нисши същества на Земята. Наричали са ги Пратеници на боговете, Архангели, Велики Учители, Мъдреци, Божии синове, Велики Риши, Кумари, Аватари, Синове на Светлината и с други подобни наименования, но тези Същества са били и сега са в действителност по-старши Братя на човечеството, преминали отдавна по пътя, по който сега вървят и хората на Земята. Те са постигнали с цената на постоянен труд и себеотрицание през множество въплъщения непрекъснатост на съзнанието си при прехода от земно към надземно съществуване (практическо безсмъртие) и са поели доброволно върху себе си бремето на отговорността за съдбата на Планетата през тази космическа Епоха. Споменът за първоначалните Велики Учители и Наставници се е съхранил в митовете и легендите на различните народи, а Ученията им са послужили за основа на различни религиозни култове и догми, някои от които съществуват и днес, макар и вече доста отдалечили се от своя Първоизточник.
Много пъти са се въплъщавали, т.е. раждали във физическо тяло на Земята като обикновени хора, Великите Учители и всеки път са предавали на хората необходимото за дадената епоха количество от информация, съобразено с равнището на съзнание, достъпно за човеците през съответната епоха. Но както в миналото, така и сега, хората трудно възприемат преподаваните им уроци и в повечето от случаите са се отплащали на своите Благодетели като са ги разпъвали на кръст, изгаряли на клада, преследвали и унижавали по всевъзможни способи. И едва след смъртта им, когато общественото съзнание е достигало необходимото ниво, за да възприеме и оцени съответното Учение, са ги възвеличавали и са им изграждали Пантеони.
Еволюцията на Света (Космоса), както и на живота на Земята, има вълнообразен и цикличен характер, при който периодите на развитие и възход се редуват закономерно с периоди на упадък и застой, включително и до пълно замиране, макар и условно, на движението и развитието, след което материята и енергията се събуждат за нов еволюционен цикъл и т.н. във Вечността, без начало и без край. Периодите на разгръщане и развитие на Света до една връхна точка и упадъкът му, съпроводен със загиването на всички живи форми и разпадането на всички структури, се обозначава по традиция като Манвантара, а периодът на покой - като Пралайя. Така както в тъканта на сърцето се самозаражда периодично електрическият импулс, който го привежда в съкращение (систола), така и в самата Първична субстанция на Космоса се самозаражда началният тласък или импулс, който ще приведе в движение всемогъщото колело на Еволюцията на Света, главната нишка на която е еволюцията на духа или духовната искра(монада). В съответствие с това сегашното състояние на човешката Индивидуалност може да се разглежда като един етап от дълговечния път на духа през всички царства на природата, през които всеки дух или монада трябва да премине по необходимост, воден от същия този първоначален импулс или тласък, привел в движение всичко съществуващо - от атома до галактиките. Краят на този път, както и началото му, се губи в Безпределността и затова постигането на дадено ниво или стъпало от развитието на човека не трябва да се разглежда като някакъв завършек или предел, а само като условна граница на един определен етап от индивидуалното развитие, след който следва друг по-висок и така нататък, стъпало след стъпало, все по-нагоре и по-нагоре. Но във всеки един момент има хора