Франкъл говори за връзката между смислите и ценностите и за уникалността на определения индовид като такава. Същевременно говори за сходство и за универсалност дори и на уникалното.
Франкъл говори и за ценностите и мислите като за ‘реактивни образувания’ и ‘механизми на защита’. Може би става въпрос за защита от нормите, които са изградени от ценностите. Защита на човека и от него самия, и от неговата съвест. Може да се говори дори за оправдаване/оневиняване пред идеите за добро на ценностната система, изградена човешката псисика. Възможно ли е всъщност да умреш не е буквалния смисъл- физически, а психически, ако по един или друг начин нарушиш ‘реактивните си образувания’ и ‘механизмите за защита’?
Смислите и ценостите са относителни и субективни, до колкото това се отнася до уникалността и относителността и на отелната психика. А всеки човек притежава голяма доза индивидуалност в характера си. Това го прави уникален. Такъв е и житейският път, който той минава и идеите за съществуването си, които изгражда.
Спредн мен смислите са и уникални и относителни едновременно. Доколкото те са свързани с уникалноста на отделното съществуване те се и изменят с натрупването на нов житейски опит. Франкел твъри, че в пределния анализ никой не може да бъде замесен – благодарение на уникалността на всяка човешка същност. Всеки изминат път е уникален, затова не може да се говори и за универсалност на някакви принципи. И все пак сходството в ценностите, но до каква степен да се съобразява с тях е въпрос на личен избор. Общоприетите ценности преди да повлияят на някакво решение минават през проверката на съвестта. Но какво всъщност е съвестта? Защитен механизъм срещу чувствата на вина, избягване да се изгреди такава?
‘На всеки въпрос съществува истински смисъл’ Според мен различните типове хора извеждат и различни типове смисли. Истината за едни е неистина за други и обратното. Тя за всеки отделен начин на мислене е видоизменена. Той твърди и че човек има свобода в изводите за живота, но не и право да намесва произволността. Ако човек тръгва да мисли за смисъла на живота, при един задълбочен размисъл било и разпокъсан през годините, мисля че произволността в изводите автоматично е изключена. По-скоро става въпрос за егоизъм. Отговорността в търсенето на смисъла, за която Франкъл говори се разпростира дотам, докъдето отделният човек сам за себе си ще оцени стойностите и значението на своя живот ‘смисълът може по-скоро да се намери отколкото да се измисли.’ Но тъй като няма еднакви хора, които да се стремят към осъществяването на напълно еднакви цели, не мисля, че има и даден смисъл, който да се открие защото, прекалено абстрактна е идеята за него като такъв.
Има една теория, мислена от древни индиянски магьосници, коато аз разбирам по следния начин: смисълът на живота е че няма смисъл. Човек е част от една прекалено голямо цяло за да се отдава такова значение на животът на отделния индивид. Човешката психика като такава не е в състояние да обхване нещата в дълбочина за да разбере коя да е причинно-следствена възка на света. И за това, в търсене на смисълът, смисълът фактически се губи. Затова е и безмислено човек да търси идеята за неговото собствено съществуване. Отделният човек е част от нещо, в което се губи, но същевременно е и най-важното е това нещо. С дуги думи да открие смисъла е равнозначно на това да откриеш, че такъв смисъл няма.
Не вярвам да има психика, която да не е разсъждавала върху причините за съществуването си. Всеки търси смисъла, но не мисля, че някой го открива или поне не в житейското си съществуване.

Автор: Александър Ненов