Пътеписите на Алеко

В своята прочута изповед, правена по въпроси на проф. Иван Шишманов през 1894 година (публикувана през 1897 г. в сп. "Български преглед"), на въпроса "Коя е любимата ви миризма?" — Алеко Константинов отговаря:"Миризмата на параходите и на железниците

В своята прочута изповед, правена по въпроси на проф. Иван Шишманов през 1894 година (публикувана през 1897 г. в сп. "Български преглед"), на въпроса "Коя е любимата ви миризма?" — Алеко Константинов отговаря:
"Миризмата на параходите и на железниците". А на друг въпрос — "Кой е най-хубавият момент в живота ви?", отговорът е: "Пътуването ми в Америка и когато ми хрумна идеята за "Бай Ганя". И двата отговора показват, че е бил страстен любител на пътешествията. Той наистина е един от най-големите български пътешественици.
Във време, когато живеещият от векове сред природата българин се устремява към градовете и рядко напуска своите убежища, Алеко не пропуска случай да отиде на излет — по-близък или по-далечен — сред природата. Във време, когато малцина българи са предприемали специални пътешествия, той посещава най-далечната тогава земя — Америка, пътува на изложенията в Париж (1889), Прага (1891) и Чикаго (1893). Известно е, че към края на живота си замисля околосветско пътешествие и само жестокото му убийство попречва да го осъществи. Сам той изповядва тази своя мечта в края на "До Чикаго и назад":
"Трийсет хиляди лева! Да зема аз да ги прахосам в карти! Где са тези трийсет хиляди лева, че да дам на Филаре-та половината и за мене половината, па една телеграма на Доктора, па по един паспорт и хайде... Цариград, Суец, Бабелмандеб (тъй ли беше?), Индустан, Цейлон, Китай, Япония, Сандвичевите острови (ах, тези Сандвичеви ост-рови всред Великия океан, израсли са ми на сърцето!... Сан Франциско... Че да ви дръпна тогава едни пътни б е л е ж к и... Ама где тоз господ?..."
Тончо Жечев в есето си "Щастливецът и Бай Ганю" пише: "Ако ме попиташ кой от тримата — Одисеи, Дон Ки-хот или Алеко — е най-страстният пътешественик, аз без колебание ще ти отговоря — Алеко. Одисеи насила го из-мъкват от Итака, нещо, което може да се види в "Илиада"; Дон Кихот тръгва с цел — колкото безумна, толко-
ва и ясна — да премахне несправедливостта на земята. Алеко обича пътешествието заради самото пътуване, по детски дръзко, безгрижно-весело. И всичките му откри-тия, гениални идеи като тази за "Бай Ганю", неговите не-изтощими хрумвания са родени на път, открити в пътува-ния. Всичко, написано от него, е един тритомен пътен бележник, пътни впечатления от страната или от чужби-на."
Това е истина — сред другите два образа-символи на странствуването в световната литература — нашият Але-ко е най-чист пътешественик, обладан от устрема да отк-рива нови пространства. И е толкова по-странно, като бе има предвид, че българите като народ са домоседи, не са сред народите-пътешественици. Заселили се в една кръо-топътна земя, през която хилядолетия са се осъществява-ли етнични движения и преселения, те е трябвало да се вкопаят в нея, да превърнат в крепост срещу нашествени-ците котловините си. Има, наистина, още в средновеков-ната епоха български странници — най-често религиозни мисионери и духовници, но техните пътувания са били подчинени на други цели. А когато Европа тръгва по пъ-тя на ренесансовото развитие, на българите като народ най-малко им е било до пътувания — те е трябвало да се отстояват като народ срещу нашествениците, да се вкоре-няват в земята си.
Едва с Възраждането те се отварят към света. Почти всички наши възрожденци — от Паисий, Софроний и Пе-тър Берон, през Раковски и Иван Селимински до Ботев ц Вазов, са странници — пътешественици. Било прокудени като емигранти в чужди страни, било сами тръгнали да откриват белия свят, по търговия или на учение, в изпъл-нение на революционни или културни задачи, по-близо или по-далеч, но възрожденците — волю или неволю — са били хора, разчупили тесните рамки на родната котло-вина, с широко отворени очи към света. По време на Въз-раждането самото пътуване е било акт на култура. Както европейският Ренесанс е свързан с големите географски открития и пътешествия, така и Българското възраждане е било време, в което българинът е откривал за себе си света и себе си в него. То е епоха на приобщаването ни към големия свят.
Самата основна задача на Българското възраждане — националното пробуждане и формиране, е изисквала национално самопознание. А националното самопознание е винаги познание чрез оглеждането в другите, познание чрез сравнение. И ние виждаме как българските книжов-ници все по-често започват да правят в своите писания сравнения на българите с другите народи. Пътеписът е един от най-характерните жанрове на Българското въз-раждане. Но той все още не е обособен като художествен жанр, в него доминира възрожденският синкретизъм, той е повече земеописание, отколкото художествен пътепис.
Едва у Вазов и Алеко Константинов пътеписът се прев-ръща в литературен жанр. Но ако у Вазов писателят пред-хожда и надмогва пътешественика, Алеко е преди всичко страстен пътешественик. У него страстта към пътуването предхожда писателството. Кой знае дали, ако не бе под-тикнат от приятели да записва пътните си впечатления, той би се родил като писател.
Алеко Константинов, може да се каже, е първият чист български пътешественик. При това, именно у него пъту-ването се осъзнава в най-голяма степен като акт на култу-рата.
За Алеко пътуването е свобода и щастие. На въпроса в споменатата изповед: "Кое е според вас идеалът на зем-ното щастие?", той отговаря: "Свободата от всякакви ус-ловности и задължения". Пътуването — като свобода на човека в пространството — за Алеко е било именно такъв акт на свободно човешко осъществяване.
Забележете как пътува бай Ганю, а той е също пъте-шественик. Те двамата, Алеко и неговият герой, се срещат именно на път и пътуват заедно. Бай Ганю пътува като роб, прикован към дисагите си. У него също не липсва любопитство към света, но това любопитство е вулгарно прагматично — у него комплексите за малоценност изб-ликват в "изкълчен патриотизъм". И бай Ганю се връща от Европа унижен, за да се перчи пред сънародниците си с "Европата", която носи в себе си като "криворазбрана цивилизация".
Алеко, за разлика от бай Ганю, страда много повече от материални притеснения — спомнете си мечтата му за трийсетте хиляди до края на "До Чикаго и назад". Но той е духовно свободен в своите пътешествия — пътува не за-ради келепира или за да види как другите правят пари. Алеко трупа други — духовни богатства от своите пъту-вания. Трупа впечатления, трупа радост от общуването сширокия свят, трупа душевна свежест от общуването с природата, трупа познание, морално съзнание, обществени примери.
И не случайно, както посочи още Пенчо Славейков, той излиза на "широкия писателски път" именно със своите пътни бележки, създадени, пак по думите на Пенчо, "с чести подкани от страна на познати и другари". Сам Але-ко признава: "Аз нямах намерение да пиша, ама дяволски хора — намериха ми слабото място, погъделичкаха ме — няма какво да се прави".
Фактът, че Алеко сериозно се заема с пътеписна литература след подтиците на приятели, едва ли обаче е доказателство за неговото бохемско безгрижие и нехайство към литературата, както смятаха Пенчо Славейков и по-късно Боян Пенев. Това е по-скоро резултат на човешка деликатност и липса на литературна суета, израз е на едновременно скромна и артистична натура.
Подтиците, които Алеко получава, за да се заеме с пътните си бележки, са много повече израз на обективно осъзнатата нужда на младото българско общество от познание и самопознание чрез откриване на широките хоризонти на света, чрез включването на българина в световното пространство, чрез духовен (а не само материален, както при бай Ганю) обмен със света.
В тогавашния български печат при заминаването на Алеко Константинов за Чикаго е изразена надеждата, "че г. Константинов, който се отличава с литературен талант, ще опише впечатленията си от далечното пътуване". Това не е било просто куртоазен изпроводяк на далечен път, а именно израз на историческата необходимост на българското общество от общение със света, от познание за другите и познание чрез другите. И Алеко блестящо осъ-ществява тази надежда. С "До Чикаго и назад" той не са-мо излиза на "широкия писателски път", но повежда на-ционалната култура по "широкия световен път". И не просто защото с "До Чикаго и назад" той въвежда по един модерен начин в българската домоседна литература чуждестранната тематика, а защото въвежда в българската култура и обществено познание по-високи социални и морални критерии за оценка на нашенските нрави — критерии, формирани от общуването с богатствата на световната култура и с европейската хуманистична традиция. Защото Алеко Константинов пътува и споделя своите впечатления от света не само като грижовен за съдбата на националното ни развитие родолюбец, но и като хуманист-гражданин на света, като космополит в най-благородния смисъл на думата.
Пътеписите на Алеко Константинов — и на първо място шедьовъра му "До Чикаго и назад" — следват свободния ритъм на неговия път, представят поредица от пътни впечатления, подредени от хронологията на пътуването, но степенувани ценностно според една вътрешна авторска мярка, която ни разкрива както богатствата на света, така и душевните богатства на самия впечатлителен пътешественик. Природните гледки и човешките образи, напредъкът на културата, техниката и цивилизацията; обществото и социалните контрасти; емоционалните подеми и социологическите наблюдения; лирическите възклицания и деловите размисли; човешките и социални взаимоотношения, лиризмът и хуморът, благата ирония и горчивият сарказъм — целият този поток от образи, картини, размисли и емоции се излива в сладкодумното Алеково повествувание.
Тематичната пъстрота на разказа наистина дава основание за определянето на творбата като "пътни бележки". Но в тези пътни бележки се открояват няколко основни групи впечатления и наблюдения, които прави Алеко. Без да си поставя като основна цел на своето пътуване и пътни бележки, авторът отделя особено място сред онова, което вижда, на социалните образци. Представител на един народ, който след вековно робство започва своето държавно и обществено устройство, той (сам като юрист и участник в новото социално строителство) се вглежда жадно в големия свят, търсейки социални образци за своята родина. И ние го виждаме възхитен от техническия и културен напредък на Европа и Америка — от прогреса на техниката, от разцвета на културата, от архитектурните и исторически паметници, от равнището на цивилизованост, от благородството на нравите, от развитието на политическата демокрация, от деловитостта на хората, от личната свобода и равноправието, от жизненото благосъстояние, от предприемчивия дух.
В същото време Алеко не си затваря очите и за недъзите на света, който наблюдава — него го дразнят по фел дфебелски надутите корумпирани австрийски чиновници;
надменните богати англичани, които злорадо наблюдават човешката нищета; американският егоизъм и студенина, превръщането на човека в чарк от машината за правене на пари; социалните контрасти между несметните богатства и разкош и огромната мизерия, които среща в Лондон... За автора обаче тези социални контрасти не са повод за едностранчиво отношение към западното общество — нещо, на което особено наблягаше нашата догматична критика през изминалите десетилетия, търсеща сламката в чуждите очи и неспособна да види гредата в своите. За него "тъмните петна" в западната цивилизация са повод за хуманистична тревога:
"— Видя ли, че и в Америка е същото...
— Ох, хич не ми огряваше сърцето тук "и в Америка е същото!"..."
— възкликва Алеко по повод твърденията на сърбина Недялкович за подкупността на администрацията, за грамадните злоупотреби с предприятията и обществените постройки, за корупцията в американското общество.
Алеко Константинов не критикува въобще и изпяло западната действителност, а само онези нейни тъмни страни, които загрозяват огромните технически, научни, културни и обществени постижения на западното общество. Именно от позициите на тези постижения той критикува и нашата цивилизационна изостаналост, в нашата "криворазбрана цивилизация".
Авторът на "До Чикаго и назад" вижда и доброто, н злото» и красотата, и грозотата на света, но вярва в идеалите на демокрацията, конституционализма, хуманизма, вярва, че техническият и културният прогрес на човечеството е способен да надмогне отрицателните явления и да създаде един по-справедлив и по-хуманен свят.
Непрекъснатите съпоставки на Алеко между родното и чуждото (също видяно като многообразие на човешките и социални явления) му дават възможност да прави и паралели на човешките нрави в различни световни предели. При това авторът е остро наблюдателен не само по отношение на индивидуалното човешко многообразие, но и по отношение на социалната и национална обуслове-ност на човешкия манталитет.
Алеко Константинов се проявява като наблюдателен и внимателен н а р о д о п с и х о л о г. При това той вижда и доброто, и лошото както по широкия свят, така и у нас. Него го дразни американската пресметливост и хладен егоизъм, но е възхитен от американската демокрация и технически прогрес, от напредъка в техниката; от културата, общественото устройство и равноправието на хората, от предприемчивостта и деловитостта на американците.
Именно съпоставките го карат да бъде така критичен към нашата цивилизационна изостаналост и към моралните недъзи, предизвикани както от изостаналостта, така и от нездравото ни цивилизационно развитие. Защото Алеко ни призовава не само да се учим от доброто и полезното в чуждия опит, но и да избягваме копирането на лошото и грозното. Критичен е към нашата (в това е не само българска, но и балканска и ориенталска) изостаналост, но в същото време е разтревожен и от проявите на хладина и пресметливост, с които заразяват нашенци от криворазбрания им досег със западната цивилизация.
У Алеко липсва и малоценната ксенофобия1, и болезнената патриотична мегаломания на бай Ганю. Той е справедлив съдник и на родното, и на чуждото от позицията на демократ и хуманист, от позициите на духовно извисен и културен гражданин на човечеството.
Ако социалната действителност буди у хуманиста Алеко Константинов различни, понякога противоположни чувства — от възхищението пред постиженията на човешкия гений в техническата, културната и социалната област до болката и тревогата пред застрашаващите човека тенденции в социалното и техническо развитие, то природата за него е извор единствено на безпределно възхищение, достигащо до религиозен екстаз. .
Алеко е забележителен майстор в изображението -на природни картини. Да си спомним класическите описания на ледената планина, видяна сред океана или величествената природна картина на Ниагарския водопад от "До Чикаго и назад", или пък ждрелото на Ерма, изкачването на Черни връх, живописните гледки на Искърския проход, на околностите на Черепишкия манастир от българските пътеписи. Внушението иа тези природни картини у Алеко иде от съчетаването на пластическо-картинно изображение с "душевния устрем към небесата", което те пораждат, от удивителната хармония на картинност и емоционал-ност в представянето на "омайното царство на вечно тържествуващата разкошна природа".
Докосването до природата буди у Алеко най-интензив-ни чувства — редом с нейната красота още повече изпъкват социалните недъзи, човешката "гнусотийка" (защото и тук не липсват постоянните Алекови наблюдения над социалното, което загрозява природната хармония). И в същото време той не просто се възхищава от "чистата" природна красота, а я вижда и човешки одухотворена, и човешки облагородена. Хармония на природата и културата — това е Алековият идеал. А културата за него не е само култивираната от човека природа, не е само красотата на човешките творения, създадени по природен образец или впрегнатата в служба на човека, овладяната природа. В природата Алеко вижда и онези естествени норми на красота и хармония, които трябва да бъдат образец и на човешката култура. Природата според него е законодателят на необходимите за човешкия прогрес и щастие норми.
Пътеписите на Алеко Константинов не биха имали тая художествена сила, която ги направи класически творби на нашата литература, ако бяха безстрастни описания на "виденото и чутото" по време на авторовите пътувания из света и България. Те притежават ярко художествено внушение, благодарение на онова тяхно качество, което изтъкна още д-р Кръстев — те са "песен на живот", в която се чувствува "нервния трепет на автора", която ни кара да чувствуваме "преживяното като някаква неземна действителност, като сбъднат блян, считан все пак, и в тая минута на душевно пиянство, за измамлив сън. А това е така, защото според критика в тия "невидени чудесии на природата и културата" е вложена "душата на поета, живота на тая душа, чувствата, впечатленията, които тя преживява". Светът, видян в пътеписите на Алеко, е една "песен на живот", защото в нея авторът е вложил "душата на поета". Пътеписите на Алеко бликат от живот, те не са равни и безстрастни описания, а пулсиращи от чувствата и емоционално оцветените наблюдения и оценки на автора. Те излъчват лирически вълнения и тънка ирония, възторзи и горчив сарказъм, радост и възхита или отвращение и печал...
Ако за Вазов природата беше предимно извор на родолюбива патетика, за Алеко тя е естественото лоно — утроба и люлка на човечеството и човека. Но у него не липсват и родолюбиви чувства на възхищение от красотата на българската природа (Какво? Швейцария ли?!..."). Алеко е един от първите учители на българите на едновременно спонтанно и култивирано чувство към природата, той е и създателят на организираното туристическо движение в България.
Пътеписите на Алеко Константинов, не на последно място, са и документ за неговата писателска лаборатория. "До Чикаго и назад" например е най-автентичното свидетелство за творческата история на "Бай Ганю". Той представя точно описание за срещата на Алеко с неговия герой и за постепенното кристализиране на типа бай Ганю от Алековите впечатления, за срещата на българина със света. Но не само "До Чикаго и назад", където Алеко пряко обещава на читателя скорошна среща с открития от него герой, а и други пътеписи имат пряко отношение към творческото развитие на замисъла за "Бай Ганю". Повечето и от останалите (впрочем не много на брой — седем) пътеписи на Алеко съдържат не само природни описания, но и социалнокритични наблюдения върху онези български "гнусотийки", които смущават и нашите пътувания, и нашето общуване с природата. Още в първия пътепис от България — "До Желюша с говежди вагони", авторът възкликва: "Аман бе, бай Ганю, ще се свестиш ли ти някой път?", а сетне ни и описва едно Байганюво "патриотично" изстъпление. Въобще и в пътеписите си Алеко не пропуска да се възмути от "някои отрицателни черти на българите — плод на изкълчен патриотизъм".
В този смисъл пътеписите в не по-малка степен от фейлетоните на Алеко могат да се отнесат към средищната му творба. И то не само с "байганювската" проблематика, която се засяга в тях, но и с оня нравствен идеал, който писателят пряко рисува като нравствен конрапункт на бай Ганю. Защото образът на бай Ганю и отношението на автора към него не могат да бъдат разбрани без онези възгледи за природата и обществото, които Алеко е изразил в своите пътеписи. Именно това художествено единство на творчеството и възгледите подчертаваше проницателният му тълкувател Иван Мешеков: "Алеко чувствува природата и обществото като едно нарушено велико единство, велика дисхармония, някаква изродена карикатура на Бога. Това нарушено велико единство го изпълва едновременно с възторг, блажено упоение, екзалтация, но и с отвращение, смях и печал. Оттук той се отдава в служба на обществото цял, с чиста душа, с вяра и любов в Доброто, с отвращение от Злото. Златния телец, Мамона — в противовес на користолюбивата и раболепна байганюв-щина. При наличността на великия факт на природата, на културното човечество и прогреса, Алеко с пламенна душа на Апостол се отдава на обществена служба, на България и човечеството".
В първия том на "Съчинения на Алеко Константинов", редактиран от Пенчо Славейков — неговият приятел и съратник в литературата е оставил празно място за ненапи-сания, но обещан на редакцията на в. "Знаме" пътепис "До Пещера и назад". Алеко не можа да се завърне от Пещера и не успя да започне замисленото околосветско пътешествие. Така неговият път в жанра, с който излезе на "широкия писателски път", остана неизвървян, както остана неизвървян житейският му път, който Алеко мечтателно свързваше с широките хоризонти на човечеството. Автор: Александър Ненов