Изоблечетелната сила и сатиричното майсторство във фейлетоните на Алеко Константинов

     Най – яркият и най – последователният критически реалист през 90-те години на миналия век е Алеко Константинов. С реализма и демократичното чувство в своето творчество той създава трайни традиции в нашата литература. Като пис

     Най – яркият и най – последователният критически реалист през 90-те години на миналия век е Алеко Константинов. С реализма и демократичното чувство в своето творчество той създава трайни традиции в нашата литература. Като писател А. Константинов е създаден изцяло от общественополитическата действителност на своята епоха.
Той я следи отблизо като активно се отзовава и участва във всички обществени и политически прояви. Под зоркия му критичен поглед е дейността на политици, общественици и културни дейци. Влюбен в човека от народа, той става изразител на идеите на най – будната, демократично настроена интелигенция и с това възбужда срещу себе си злобата и тъмните страсти на засегнатите от перото му реакционни среди.
     С творчеството си и с обаятелната си личност Алеко спечелва симпатиите на прогресивните среди от народа. Той самият е горд бедняк, почти без средства за живот, но въпреки абсолютно чужд на всякакав стремеж към забогатяване, даже се счита за “щастливец”. Като юрист Алеко се е ръководил от максимата, че човек няма право да пристъпва моралните закони заради материални интереси. А времето, в което живее, му дава много такива примери, които го възмущават и го отвращават. Във времето на кариеризъм и политически произвол писателят разкрива моралното падение на властниците, техния безпринуден стремеж към все повече богатства, а това са пороци, достойни за изоблечение и презрение.
     На този лайтмотив е подчинен сюжетът във фейлетона “Страст”.
     “На кой господ не се е кланял” предприемачът, за да прекара негодната си стока и да спечели нечестни пари. И за какво му са “пустите пари” – чуди се Алеко, “когато живее като говедо”.
     Не по – достоен е висшият чиновник, който е извършил какви ли не подлости, за да се добере до този си пост. Герой на не една “иерзка драма” е въпросния министър, минаващ покрай писателя.
     Ето защо Алеко Константинов се отвръщава от богатството, защото знае, че то не е плод на честен труд, а “рента на унижението и лакейството”. Особено много той презира ония богаташи, които странят от народа си. А за него волята на народа е върховна воля и народните интереси са единствените, които трябва да ръководят всеки български общественик. Вдъхновяван от Търновската конституция, Алеко истински страда като я вижда погазена от господстващата буржоазия. Страстен патрист, той много правилно оценява буржоазната демокрация – маска, злодеяния, псевдодемокрация и капиталестическото отношение към народа, превърнал го в роб, в автомат, в машина за пари.
     Особено силно е представено негодуванието на А. Константинов срещу властолюбието на буржоазията във фейлетона на “Но изборите в Свищов”. С ярка художествена критика е обрисувано “моралното влияние върху масите, за да бъдат избрани удобни за правителството на К. Стоилов хора. Вместо ред и демократичност на изборите, полицията и останалите държавни служители се поставят изцяло в услуга на силните на деня властолюбци. Дори войската е въвлечена във фалшифицирването на изборите, получила нареждане да стреля на месо срещу справедливо протестиращите хора.
     Мощен и заклеймяващ е протестът на писателя срещу държавните закони и наредби, посягащи върху човешките свободи на личността. Така той не може да остане безразличен към заповедтта на военния министър военните да не посещават клуб “Славянска беседа”, защото там се провеждала проруска политика. Но още по – голямо е възмощението му от продажната българска журналистика, която е готова да приветства и възхвалява всеки жест на властниците, та дори и ако е най  - голямата глупост.
     Още по – ярко изпъква раболението на някои вестникари, когато се касае за изява на височайшата царска особа, какъвто е случаят с награждаването на великия Вазов с орден и кръст  II стенен за творческата му дейност. На тая висша грамотност, Алеко Константинов с гордост заявява, че титаничния Вазов няма нужда от царски ордени, защото “сам си е звезда, звезда литературна и никакви звезди с истински или фалшиви брилянти не могат да отличат неговите заслуги” към народа и България.
     Отвратен от “героите” на своето съвремие, Алеко Константинов решава да създаде цяла галерия от образи, чрез които изцяло да обрисува тогавашната действителност под общото заглавие “Разни хора, разни идеали”. Този гениален план бе усоетен от хората, които осмиваше и които сложиха насилствен край на живота му в агония на творческата му дейност. Но макар и само четири на брой, фейлетоните от този цикъл вълнуват с огромната творческа мощ при изоблечението и с изключителното художествено майторство на автора.
     Всички тези “дребни и едри хора на деня” носят чертите на словото време – кариеризъм и корупция, злоупотреба с дадената им власт, ограбване на държавни средства, стремеж към незаконно натрупване на капитали и т. н.
     Един от тия дребни кариеристи виждаме в образа на помощник регистратора от първия фейлетон в цикъла. Това е един нищожен човек, който жадува за власт и почести и за да се издигне в службата е готов на всичко. Той си служи с доноси, анонимки, с подмазване на висшестоящите. Никакви унижения не го спират в борбата му за по – висок пост. Оригинален е методът на автора да остави своя герой сам да си разкрие и то с пределна яснота и убедителност:
“Дрънкат ми някои диванета, че можеш кай
да напреднеш, ама трябва да бъдеш, кай,
подлец. Бош лаф! Подлец ли? Архиподлец
ти ставам аз тебе, брайно, ама где го
оня късмет!”
     Всяка негова дума е брънка от нищожната му душица, показваща до какво нравствено падение стигат дребнобуржоазните чиновници, които виждат какво дава властта в буржоазната държава. Те са лишени от всякакво човешко достойнство, от елементарно духовно съдържание, те са морално опустпшени, готови на най – голямата подлост в преследване на целите си.
     Вторият фейлетон представя престъпната до съдизъм власт. Чрез собствената си изповед героят са самоизоблечава и то без никакъв свян, без капчица разкаяние за безобразията, които е вършил докато е бил на власт. Оргии, изнасилвания, тъмни афери и ужасни престъпления са съпътствали този бивш “пазител” на реда.
     Безсрамната изповед на героя включва и ценичната му гавра с честните труженици, борци за социална правда. Пошло и отвратително е обръщението му към един от тия самоотвержени патриоти:
“Е, добре, аз паднах – где е твоето
тържество, нещастнико?...
Аз живях, ти страда...
Ти запази идеите си, аз запазих
 златото си. Кой спечели, кажи ми, о,
честний труженико? Ха-ха-ха-ха!”
     Ето я истината за буржоазната “правда” и за безкрупулното потъпкване на народните идеали за свобода и щастие.
     Перото на автора в този фейлетон е движено само от чувствата на омраза, гняв и презрение към представителите на беззаконието и терора.
     В третия откъз е показан образа на великобългарския патриотар, който иска Македония да се освободи, но не от съчувствие към народа, а защото мечтае да стане управител на Солунската митница и то докато неговата партия е на власт. Това означава безцеремонно ограбване на хората и търговците, за да натрупа без никакъв труд огромни капитали.
“...Че да ги пипна аз ония ми ти търговци,
две годинки да им обирам каймака, стига ми!
На сетне оттегли се на Охридското езеро,
Дигни си една вила, па си накриви калпака...
Ето, туй се казва патриотизъм. Всичко
друго е вятър!”
     Ето какво се крие зад патриотските възгласи на българската буржоазия за непременното освобождение на Македония.
     В четвъртия откъз от “Разни хора, разни идеали” Алеко Константинов излива гневното си презрение върху еснафа, който се свива в черупката на своето спокойствие и не иска да знае какво става около него. Това е егоистът, престъпно равнодушен към неправдите, произвола, корупцията, към злото в живота. Към борците за социална справедливост той се обръща с наивния въпрос: “Вие ли ще оправите света?” За него е важно той да е добре. Тази позиция на индиферентност героят се опитва да внуши и на своя племенник, показвайки максимата на своята жизнена философия:
“Защо се обаждаш, защо не си мълчиш; теб
какво ти влиза в работата, че тоз бил подлец,
на оня бил крадец,...
Твоя работа ли е това? Криво – право,
Мълчи си. Преструвай се, че нищо
Не виждаш...”
        Сам борец срещу обществената поквара, Алеко Константинов не е могъл да не изобличи подобни хора. Това подсилва дълбокото гражданско въздействие на неговите фейлетони върху читателите от различните поколения. Написани извънредно смело, давайки абсолютно вярна представа за живота, илюстрирайки огромно художествено майсторство и изобразителско изкуство на автора си, фейлетоните на Алеко Константинов оказват дълбоко и трайно въздействие на нравственото и естетическо възпитание на поколенията. Автор: Александър Ненов