Немският физиолог Евалд Херинг работи главно в областта на цветното зрение и пространствените усещания.
Херинг е роден на 5 август 1834 година в Алт Герсдорф, част от град Нойгерсдорф в Саксония. Завършва Лайпцигския университет, след което е преподавател в Карловия университет в Прага.
Херинг е сред водещите противници на теорията на Юнг-Хелмхолц за възприемането на цветовете. Тяхната трикомпонентната теория е научна теория във физиологията на цветното зрение, според която цветовете се възприемат чрез независими рецептори за три основни цвята. Тези цветове са червен, зелен и син. Тя е предложена още през 18-ти век от Михаил Ломоносов в изказване пред Петербургската научна асамблея. През 1802 г. теорията е доразвита от Томас Йънг, а през 50-те години на 19-ти век - от Херман фон Хелмхолц. Още по това време теорията е оспорвана от учени като Евалд Херинг, които предлагат широко приеманата днес теория за цветова опонентност.
Херинг твърди, че зрителната система използва цветова опонентнност, вместо предполагаемото независимо възприемане на три основни цвята.
Според тази теория в механизмите на цветното зрение участват неврони с опонентни свойства и три двойки антагонистични един на друг процеси. Херинг смята, че има неврони, чиито перцептивни полета се възбуждат от един цвят, но се потискат от “опонента” му. Например има клетки, които се възбуждат от син цвят, а се потискат от жълт и обратно. Така се оформят три двойки опонентни канали – жълто-син, червено-зелен и черно-бял. На всяка двойка съответства усещането за жълто/синьо, червено/зелено и черно/бяло. Всеки цвят от двойката има свойството да “гаси” другия, тоест смесването на съответните части от спектъра води до взаимното унищожаване на изходните цветове и усещане за сиво. За разлика от предишната, тази теория смята, че възприемането на бяло не е резултат от смесването на останалите цветове, а отделен перцептивен механизъм, свързан със специфични неврони, които не са цветочувствителни и също имат антагонистична организация на рецепторните полета.
Въпреки че опонентната теория възниква в опозиция на трикомпонентната (за която се е смятало, че не обяснява напълно цветното зрение), днешната наука приема за верни и двете. Просто теорията на Йънг обяснява механизмите на цветното зрение на ниво колбички, а Херинговата – на следващи нива (латерално коленчато тяло) – тоест двете теории се допълват взаимно.
Едно интересно доказателство в полза на опонентната теория са т.нар. цветни послеобрази. Този феномен се свързва с гореспоменатите механизми на възбуждане и потискане на неврони с антагонистично разположени перцептивни полета. Ако човек фокусира погледа си върху едноцветна фигура и после го отмести върху бял лист, вижда същата фигура, но в допълнителния цвят. Например при зелена фигура после се вижда червена, което означава, че зеленият компонент от двойката е отслабнал и при бяла светлина червеният става по-активен. Аз лично експериментирах с цветни кръгове и установих, че при отместване на погледа действително се вижда същия кръг, но в опонентния цвят. Освен с червено, зелено, жълто и синьо, направих опит с лилаво и с двуцветни кръгове, оцветени в противоположни цветове. Открих, че послеобразът на лилавия кръг е жълтозелен, тоест смес от опонентните цветове на тези, които съдържа лилавото: лилаво = червено + синьо > послеобраз > жълтозелено = зелено + жълто. При двуцветните кръгове послеобразът е точно огледално отражение – например жълто-син кръг се вижда като синьо-жълт.
Днес теорията на Херинг е общопризната.
Херинг умира на 26 януари 1918 година в Лайпциг.
Автор: Тони
Херинг е роден на 5 август 1834 година в Алт Герсдорф, част от град Нойгерсдорф в Саксония. Завършва Лайпцигския университет, след което е преподавател в Карловия университет в Прага.
Херинг е сред водещите противници на теорията на Юнг-Хелмхолц за възприемането на цветовете. Тяхната трикомпонентната теория е научна теория във физиологията на цветното зрение, според която цветовете се възприемат чрез независими рецептори за три основни цвята. Тези цветове са червен, зелен и син. Тя е предложена още през 18-ти век от Михаил Ломоносов в изказване пред Петербургската научна асамблея. През 1802 г. теорията е доразвита от Томас Йънг, а през 50-те години на 19-ти век - от Херман фон Хелмхолц. Още по това време теорията е оспорвана от учени като Евалд Херинг, които предлагат широко приеманата днес теория за цветова опонентност.
Херинг твърди, че зрителната система използва цветова опонентнност, вместо предполагаемото независимо възприемане на три основни цвята.
Според тази теория в механизмите на цветното зрение участват неврони с опонентни свойства и три двойки антагонистични един на друг процеси. Херинг смята, че има неврони, чиито перцептивни полета се възбуждат от един цвят, но се потискат от “опонента” му. Например има клетки, които се възбуждат от син цвят, а се потискат от жълт и обратно. Така се оформят три двойки опонентни канали – жълто-син, червено-зелен и черно-бял. На всяка двойка съответства усещането за жълто/синьо, червено/зелено и черно/бяло. Всеки цвят от двойката има свойството да “гаси” другия, тоест смесването на съответните части от спектъра води до взаимното унищожаване на изходните цветове и усещане за сиво. За разлика от предишната, тази теория смята, че възприемането на бяло не е резултат от смесването на останалите цветове, а отделен перцептивен механизъм, свързан със специфични неврони, които не са цветочувствителни и също имат антагонистична организация на рецепторните полета.
Въпреки че опонентната теория възниква в опозиция на трикомпонентната (за която се е смятало, че не обяснява напълно цветното зрение), днешната наука приема за верни и двете. Просто теорията на Йънг обяснява механизмите на цветното зрение на ниво колбички, а Херинговата – на следващи нива (латерално коленчато тяло) – тоест двете теории се допълват взаимно.
Едно интересно доказателство в полза на опонентната теория са т.нар. цветни послеобрази. Този феномен се свързва с гореспоменатите механизми на възбуждане и потискане на неврони с антагонистично разположени перцептивни полета. Ако човек фокусира погледа си върху едноцветна фигура и после го отмести върху бял лист, вижда същата фигура, но в допълнителния цвят. Например при зелена фигура после се вижда червена, което означава, че зеленият компонент от двойката е отслабнал и при бяла светлина червеният става по-активен. Аз лично експериментирах с цветни кръгове и установих, че при отместване на погледа действително се вижда същия кръг, но в опонентния цвят. Освен с червено, зелено, жълто и синьо, направих опит с лилаво и с двуцветни кръгове, оцветени в противоположни цветове. Открих, че послеобразът на лилавия кръг е жълтозелен, тоест смес от опонентните цветове на тези, които съдържа лилавото: лилаво = червено + синьо > послеобраз > жълтозелено = зелено + жълто. При двуцветните кръгове послеобразът е точно огледално отражение – например жълто-син кръг се вижда като синьо-жълт.
Днес теорията на Херинг е общопризната.
Херинг умира на 26 януари 1918 година в Лайпциг.