Николай Вавилов е руски ботаник, един от най-известните генетици от началото на 20 век. Той изследва различни зърнени култури и разработва теорията за центровете на произход на културните растения, известни също като центрове на Вавилов. В края на живота си изпада в немилост пред комунистическото правителство, заради критиките си на псевдонаучните теории на Лисенко и е изпратен в затвора, където умира.
Николай Вавилов е роден на25 ноември 1887 година в Москва в семейството на едър търговец. През 1911 година той завършва Московския селскостопански институт, след което започва да се подготвя за преподавател там, като проявява интерес към имунитета на селскостопанските растения. През 1913-1914 година пътува във Франция, Германия и Великобритания, където се запознава с водещи учени, като Ернст Хекел и един от основоположниците на съвременната генетика Уилям Бейтсън.
През 1916 година, по време на Първата световна война, Вавилов е използван като консултант от руската армия в Иран във връзка с масови хранителни отравяния. Той използва случая и провежда експедиция в Иран и Централна Азия, изследвайки местните разновидности на житните култури. През 1917 година Вавилов става заместник на Роберт Регел в Отдела по приложна ботаника в Санкт Петербург. По-късно през същата година оглавява катедрата по генетика и селекция в селскостопански институт в Саратов, където има възможност за по-мащабни полеви изследвания на житните култури. В резултат на тях през 1919 година той публикува монографията „Имунитет на растенията към инфекциозни заболявания“.
В началото на 1921 година Николай Вавилов оглавява Отдела по приложна ботаника и се премества в Петроград, заедно с повечето си сътрудници от Саратов. Там той развива мащабна дейност по изучаване на сортове култури растения от целия свят и ръководи създаването на голяма мрежа от опитни станции за селекция на растения в целия Съветски Съюз. Организира множество експедиции в Европа, Северна и Южна Америка, Азия и Африка, като лично участва в някои от тях. През 1923 година става директор на новосъздадения Държавен институт по опитна агрономия, който по това време включва 115 подразделения и опитни станции в цялата страна. В същото време Вавилов продължава да ръководи и Отдела по приложна ботаника.
В резултат на дейността си, през 1926 година Вавилов публикува своя труд „Центрове на произхода на културните растения“, който получава широк международен отзвук. През 1929 година той става действителен член на Академията на науките на СССР и на Всеукраинската академия на науките. През 1930 година Вавилов създава и оглавява и Института по генетика към Академията на науките.
В средата на 30-те години Николай Вавилов се противопоставя на псевдонаучните теории на Лисенко, който отрича откритията на Грегор Мендел и цялата тогавашна генетика и се придържа към възгледите на Жан-Баптист Ламарк за възможността за наследяване на придобитите белези. Лисенко получава все по-силна подкрепа от държавното ръководство, включително от Сталин, като се надява с неговите методи да постигне поврат в изпитващото тежки затруднения съветско земеделие. През 1938 година Лисенко заема мястото на Вавилов начело на ВАСХНИЛ.
На 6 август 1940 година Николай Вавилов е арестуван. След продължило почти година следствие, по време на което е подложен на физически изтезания, той прави самопризнания по обвинения в саботаж и държавна измяна. Сред обвиненията е и това, че той е сред ръководителите на Трудовата селска партия, чието реално съществуване се отхвърля от повечето днешни историци. На 9 юли 1941 година Вавилов е осъден на смърт, като по-късно присъдата е заменена с 20 години затвор, които е изпратен да излежава в Саратов.
Николай Вавилов умира на 26 януари 1943 година, вследствие на лошите условия в затвора в Саратов и е погребан в групов гроб.
Автор: Тони
Николай Вавилов е роден на25 ноември 1887 година в Москва в семейството на едър търговец. През 1911 година той завършва Московския селскостопански институт, след което започва да се подготвя за преподавател там, като проявява интерес към имунитета на селскостопанските растения. През 1913-1914 година пътува във Франция, Германия и Великобритания, където се запознава с водещи учени, като Ернст Хекел и един от основоположниците на съвременната генетика Уилям Бейтсън.
През 1916 година, по време на Първата световна война, Вавилов е използван като консултант от руската армия в Иран във връзка с масови хранителни отравяния. Той използва случая и провежда експедиция в Иран и Централна Азия, изследвайки местните разновидности на житните култури. През 1917 година Вавилов става заместник на Роберт Регел в Отдела по приложна ботаника в Санкт Петербург. По-късно през същата година оглавява катедрата по генетика и селекция в селскостопански институт в Саратов, където има възможност за по-мащабни полеви изследвания на житните култури. В резултат на тях през 1919 година той публикува монографията „Имунитет на растенията към инфекциозни заболявания“.
В началото на 1921 година Николай Вавилов оглавява Отдела по приложна ботаника и се премества в Петроград, заедно с повечето си сътрудници от Саратов. Там той развива мащабна дейност по изучаване на сортове култури растения от целия свят и ръководи създаването на голяма мрежа от опитни станции за селекция на растения в целия Съветски Съюз. Организира множество експедиции в Европа, Северна и Южна Америка, Азия и Африка, като лично участва в някои от тях. През 1923 година става директор на новосъздадения Държавен институт по опитна агрономия, който по това време включва 115 подразделения и опитни станции в цялата страна. В същото време Вавилов продължава да ръководи и Отдела по приложна ботаника.
В резултат на дейността си, през 1926 година Вавилов публикува своя труд „Центрове на произхода на културните растения“, който получава широк международен отзвук. През 1929 година той става действителен член на Академията на науките на СССР и на Всеукраинската академия на науките. През 1930 година Вавилов създава и оглавява и Института по генетика към Академията на науките.
В средата на 30-те години Николай Вавилов се противопоставя на псевдонаучните теории на Лисенко, който отрича откритията на Грегор Мендел и цялата тогавашна генетика и се придържа към възгледите на Жан-Баптист Ламарк за възможността за наследяване на придобитите белези. Лисенко получава все по-силна подкрепа от държавното ръководство, включително от Сталин, като се надява с неговите методи да постигне поврат в изпитващото тежки затруднения съветско земеделие. През 1938 година Лисенко заема мястото на Вавилов начело на ВАСХНИЛ.
На 6 август 1940 година Николай Вавилов е арестуван. След продължило почти година следствие, по време на което е подложен на физически изтезания, той прави самопризнания по обвинения в саботаж и държавна измяна. Сред обвиненията е и това, че той е сред ръководителите на Трудовата селска партия, чието реално съществуване се отхвърля от повечето днешни историци. На 9 юли 1941 година Вавилов е осъден на смърт, като по-късно присъдата е заменена с 20 години затвор, които е изпратен да излежава в Саратов.
Николай Вавилов умира на 26 януари 1943 година, вследствие на лошите условия в затвора в Саратов и е погребан в групов гроб.