През 1992 г. в Рио де Жанейро се провежда Световната среща за Земята. Участващите в нея представители на държавите от целия свят се ангажират да намалят емисиите на парникови газове до ниво, “което няма да доведе до опасно изменение в климата”. Тези ангажименти са описани в Рамковата конвенция на ООН за изменението на климата. На форума страните се споразумяват да се срещнат отново, за да формулират задължаващ протокол, който да обвърже развитите страни /отговорни за големия дял от емисиите/ да намалят своите емисии от парникови газове.
Срещата се провежда през 1997 г. в Киото, а документът става известен като Протоколът от Киото и е подписан на 11.12.1997 г. С него индустриализираните страни поемат ангажимент в периода 2008-2012 г. да съкратят с определен процент емисиите от газове, които изпускат в атмосферата в сравнение с регистрираните през 1990 г. количества. Точните проценти за всяка страна са записани в Анекс 1 на Протокола.
Намалението може да стане чрез свиване на емисиите в производствата на самите страни, посредством инвестиции в пречистващи технологии в други страни или търговия с емисии от парникови газове. Тези възможности за страните по протокола се наричат механизми от Киото.
Протоколът от Киото бе приет през декември 1997 и влезе в сила на 16 февруари 2005 г. Ратифициран е от 174 държави. Върховната институция към Протокола е Срещата на страните (CMP).
Протоколът определя, че Страните включени в приложение 1, поотделно или заедно, осигуряват техните съвкупни антропогенни емисии на парникови газове, изброени в Анекс А, изразени като еквивалент на въглероден диоксид, да не превишават определените обеми, изчислени съгласно техните количествени задължения за ограничаване и намаляване на емисиите, записани в Анекс Б и в съответствие с разпоредбите на член 3, с оглед намаляване на общите емисии на тези газове с поне 5% под нивата от 1990 г. в периода 2008 – 2012 г.
Следвайки принципа за „общи, но диференцирани отговорности”, Протоколът от Киото не налага законово обвързващи ангажименти за намаляване на развиващите се държави. Анекс А към Протокола определя парниковите газове, които включват: въглероден диоксид (СО2), метан (СН4), диазотен окис (N2O), флуоровъглеводороди (HFCs), перфлуоровъглероди (PFCs) и серен хексафлуорид (SF6).
Важно е да се отбележи, че САЩ, най-големият емитер на тези газове (21% от световните емисии на СО2 от изкопаеми горива, цимент и газови пламъци) не ратифицира Протокола от Киото. Това означава, че ефективността на това споразумение бе компрометирана, както и че бе даден лош пример на останалите държави.
Протоколът разрешава търгуването на предписани количествени единици (AAUs), както и изпълнение на ангажиментите чрез използването на сертифицирани намаления на емисиите (CERs) получени чрез изпълнението на проекти в развиващите се страни като част от Механизма за чисто развитие (CDM), както и единици намаление на емисии получени чрез проекти по механизма Съвместно прилагане (JI) изпълнени заедно от държавите от Анекс 1. Протоколът задължава Страните изброени в Анекс 2 на Конвенцията да осигурят нови допълнителни ресурси за изпълнение на ангажиментите от развиващите се държави, както са изброени в член 4 (1) на Конвенцията.