Гърбатият кит (Megaptera novaean-gliae) има особено набито тяло. На дължина достига 15 метра и маса 30 тона. Самото наименование говори за извития му гръб при гмуркане. Днес се предполага, че средната му маса е 26,5 тона. Гърбът е черен, коремната част светла или на петна. Необичайно големите, светли гръдни плавници, които отпред, на мястото, съответстващо на пръстите, са вълнообразно нагънати, са 4 метра дълги и един метър широки. В горната си част главата е плоска с брадавици като луковици. Тя заема почти една трета от общата дължина на тялото. Брадавици има и по долната челюст и по външната страна на опашката. Тръбната перка е малка и с кръгли очертания. По задния край на опашния плавник има вдлъбнатини. Шийните бразди при този вид са само 14—20, но затова пък са много дълбоки и стигат до средата на тялото. Гърбатият кит се придвижва на големи разстояния в умерените и топлите морета. И в този случай съществуват различни популации в Северното и Южното полукълбо. Пролетната миграция към Южния полюс в началото на 90-те г. около 100 000 гърбати кита, а днес — само около 3000. За времето от 1904 до 1966 г. в Антарктика са били уловени 145 424 екземпляра. Гърбатият кит е третият по големина кит след финвала в Антарктика. Понякога навлиза съвсем близо до антарктическото крайбрежие.
Бременността продължава дванадесет месеца, новороденото е дълго 5 метра. Гърбатият кит се храни предимно с крил, но и с малки рибки и главоноги. Колективно живеещите животни се придвижват на стада, които често образуват големи групи от неколкостотин екземпляра. Въпреки дебелото си и тромаво тяло гърбатият кит скача отлично. Но постоянната скорост, с която плува, е 3,5—5 километра в час. За кратко време може да развие от 8 до 18 километра в час.
Характерно за семейството на гладките (обикновените) китове (Balaenidae) е гладката шия и много голямата глава. За разлика от ивичестия кит горната и долната челюст на гладкия кит са извити надолу. Тези китове не са бързи плувци. Максималната скорост, която могат да развият, е 11 километра в час (постоянна скорост 3,5—5 километра в час). Гладките китове не поглъщат големи количества планктон, но постоянно го прецеждат от повърхността на водата. В Антарктика се срещат понякога само два вида гладки китове.
Южният кит (Eubalaena australis) е от семейството на гладките китове. Максималната му дължина е 18 метра, тялото много дебело, Няма гръбна перка. Преди този вид изобилствал в моретата на Южното полукълбо, През южното лято редовно пристигал в антарктическите ледни пространства. По времето на китолова между 1790 и 1860 г, той бил почти изтребен, както и северният му антипод, бискайският кит (Eubalaena glacialis). Оттогава насам броят на южните китове се е увеличил чувствително. Те са черни на цвят, но се срещат и форми на петна или
с бяла коремна част. Главата заема около една четвърт от общата дължина на тялото, На върха на муцуната, зад пръскалото и над очите се виждат издути надебелявания. Това е „шапката". Днес южният кит се среща случайно най-вече при о. Южна Джорджия и в тихоокеанския сектор. Рядко навлиза по-навътре в антарктическите водни пространства.
Китът джудже (Neobalaena marginata) с цвят на слонова кост и с дължина едва 5—6 метра е най-малкият беззъб кит изобщо. Той е единственият вид от гладките китове, който притежава малка, подобна на сърп гръбна перка. Ребрата са силно разширени и образуват „броня", с помощта на която китът джудже издържа на голямо налягане и се гмурка на съответната дълбочина, Той е рядък вид. Предполага се, че се среща само в антарктическите и субантарктическите морета. През южното лято се среща в антарктическата област предимно на юг от Австралия и Нова Зеландия и в морето на Белинсхаузен, За зимния престой нищо конкретно не е известно. След безразсъдното и ужасно изтребване на едрите видове китове в Антарктика започва „успешно" да се преследва и китът джудже.
Автор: Александър Ненов
Бременността продължава дванадесет месеца, новороденото е дълго 5 метра. Гърбатият кит се храни предимно с крил, но и с малки рибки и главоноги. Колективно живеещите животни се придвижват на стада, които често образуват големи групи от неколкостотин екземпляра. Въпреки дебелото си и тромаво тяло гърбатият кит скача отлично. Но постоянната скорост, с която плува, е 3,5—5 километра в час. За кратко време може да развие от 8 до 18 километра в час.
Характерно за семейството на гладките (обикновените) китове (Balaenidae) е гладката шия и много голямата глава. За разлика от ивичестия кит горната и долната челюст на гладкия кит са извити надолу. Тези китове не са бързи плувци. Максималната скорост, която могат да развият, е 11 километра в час (постоянна скорост 3,5—5 километра в час). Гладките китове не поглъщат големи количества планктон, но постоянно го прецеждат от повърхността на водата. В Антарктика се срещат понякога само два вида гладки китове.
Южният кит (Eubalaena australis) е от семейството на гладките китове. Максималната му дължина е 18 метра, тялото много дебело, Няма гръбна перка. Преди този вид изобилствал в моретата на Южното полукълбо, През южното лято редовно пристигал в антарктическите ледни пространства. По времето на китолова между 1790 и 1860 г, той бил почти изтребен, както и северният му антипод, бискайският кит (Eubalaena glacialis). Оттогава насам броят на южните китове се е увеличил чувствително. Те са черни на цвят, но се срещат и форми на петна или
с бяла коремна част. Главата заема около една четвърт от общата дължина на тялото, На върха на муцуната, зад пръскалото и над очите се виждат издути надебелявания. Това е „шапката". Днес южният кит се среща случайно най-вече при о. Южна Джорджия и в тихоокеанския сектор. Рядко навлиза по-навътре в антарктическите водни пространства.
Китът джудже (Neobalaena marginata) с цвят на слонова кост и с дължина едва 5—6 метра е най-малкият беззъб кит изобщо. Той е единственият вид от гладките китове, който притежава малка, подобна на сърп гръбна перка. Ребрата са силно разширени и образуват „броня", с помощта на която китът джудже издържа на голямо налягане и се гмурка на съответната дълбочина, Той е рядък вид. Предполага се, че се среща само в антарктическите и субантарктическите морета. През южното лято се среща в антарктическата област предимно на юг от Австралия и Нова Зеландия и в морето на Белинсхаузен, За зимния престой нищо конкретно не е известно. След безразсъдното и ужасно изтребване на едрите видове китове в Антарктика започва „успешно" да се преследва и китът джудже.