За повечето хора понятието "величие" означава нещо грандиозно, духовно издигнато, внушително, важно, а думата "трагизъм" - тъжна, гибелна случка. В цикъла "Епопея на забравените" Иван Вазов се заема с тълкуването на тези понятия в контекста на Възрожденския културен модел.
Важна стъпка за изясняване смисъла на термините "величие" и "трагизъм" е използваният от автора принцип на контрастите.
Едно от основните противоречия е срам, позор - геройство. В почти всяко стихотворение Вазов е засегнал срама - "епопея пълна с геройство и срам" ("Кочо"), "С позор на челото" ("Каблешков"), "че е срам за всякой, който се отрича от своя си рода", "О безумни люде, а вий сте му срам" ("Паисий"), "срама по челото" ("Опълченците на Шипка"). Срама от годините прекарани в тъмнина, в страх, в сън, в подчинение е най-голямата обида за свободолюбивата същност на българина. Но народът осъзнава своя срам, благодарение на будния си дух и дейността на водачите си. Благодарение на личности като Паисий, Левски, Бенковски, Волов, Каблешков и много други българинът може гордо да изрече своята народност. Но именно срамът и съзнанието, че са българи събужда хората и ги подтиква към борба. Позорът постепенно е измит от геройствата, кръвта и саможертвата на хиляди българи. Техният подвиг е обезсмъртен в оди като "Кочо", "Опълченците на Шипка", "1876", "Караджата".
Друг характерен за цикъла контраст е този между тъмното и светлото. Тъмното символизира миналото, чуждото, много отдалечено време, хаос, мрак, липса на живот, робство, сън, страх, безпаметност, но може да означава мъка и трагизъм. А светлината визира надеждата, новото активно, творческо начало. Тъмното и светлото в "Епопея на забравените" се борят подобно на злото и доброто в човешката душа. Тъмата, страха и подчинението обхванали българските земи започват да се разкъсват - "хвърляше тайно през мрака тогаз най-първата искра в народната свяст" ("Паисий"). Светлото, знанието, жаждата за съвършенство и свобода се надига у народа. Паисийевата история създава стабилна опора за това начинание. Старите, тъмни нравствени ценности са заменени от "един идеал, от мечти и светлост образуван цял." ("Каблешков"). Светлото се изразява и в пламъка изгарящ хората. Пламъкът на свободата се разгаря, за да прерастне в буен пожар - "Чувства се велики в двамата горяха" ("Караджата").
Едва ли има по-вдъхновено свидетелство, за героизма на българския народ, от стихотворението "Опълченците на Шипка". Тази ода всъщност е едно доказателство, че въпреки годините на страх и позор понятия като саможертва, свободолюбие, жертвоготовност и смелост не са чужди на народа ни. В лирическия увод Вазов засяга тезата, че българите заслужават съдбата си на поробен народ, народ, който няма право на свобода, народ, заслужаващ униженията на поробителите, заради страха и примирението си - "Нека носим йоще срама по челото, синила от бича, следи от теглото;". Но веднага следва и антитезата - "Но ний знаем, че в нашето недавно свети нещо ново, има нещо славно, що гордо разтупва нашите гърди, и в нас чувства силни, големи плоди.". Чрез този контраст авторът засилва внушението за българския подвиг, за онова дело, "като Термопили славно и вечно", което завинаги ще остане в народната памет. Но този контраст е "уводно", защото истинското противоречие в творбата е именно горе-долу. "Горе" всъщност е мястото на добротата, красотата, то е по-близо до божественото, до съвършеното, място достойно за подвиг. Там се намират "българи, орловци", "лъвове". Те са сравнени с тези крале на висините и царе на всички животни, защото не им отстъпват по достойнство. Храбростта и героизма, на защитниците на това заветно място "горе", може да бъде сравнена само с тези на гордите спартанци, предпочели смъртта пред позора. Свободолюбивият дух и възторжените викове "ура", характерни за върха, са противопоставени на религиозния фанатизъм, безумието и сърдитите викове, идващи отдолу - "И ордите тръгват с викове сърдити, и "Аллах" гръмовно въздуха разпра. Върхът отговори с друг вик: Ура!". Безумието на Сюлейман, който праща на ненужна смърт войник след войник, контрастира на фона на трезвомислието на Столетов - "Млади опълченци, венчайте България с лаврови венци! На вашата сила царят повери прохода, войната и себе си дори!". За горе са характерни въодушевлението, героизма, красотата, подвига, а за долу негативното, безумието и фанатизма.
"Епопея на забравените" разкрива величието и трагизма на една мрачна и кървава епоха. Време смутно, време на героизъм и подвизи, което със своите "бели кости и със кървав мъх" доказа истинската същност на българина. Противоречията са тези, чрез които се достига до тази истина, защото поетът е верен на максимата "Истината се ражда в спор, в противоречие.".
В контекста на Възрожденския културен модел термина"величие" е свързан с един друг термин, а именно - "святост".
Цикълът "Епопея на забравените" е обграден с ореол на святост. Много от неговите герои са сравнени с библейски. Още в първото стихотворение "Левски" дяконът е оприличен със самия Христос. Словото на героя е просто, разбираемо и увлекателно - "Думите му бяха прости и кратки, пълни с упованье и надежди сладки.", точно като на самия Спасител. Речта на Левски е способна да разбуди хората, да даде нов смисъл на техния живот и да ги привлече към делото - "всяк един участник беше му и брат.". Кръстът е другата прилика между двамата герои. Тъй както Синът Божи се е жертвал за народа израилски, така и апостолът е готов "сто пъти да умре на кръста Христов", "за да е полезен, дал си бе животът".
Бенковски подобно на Моисей се опитва да поведе народа си към Обетованата земя - "Вървете! Да мрем! Ставайте робове! Аз не ща ярем!". Но в библейските текстове тази земя е богата на мед и мляко, а на българите им е достатъчна свободата.
Но най-святият образ всъщност е този на Паисий. Цикълът се състои от дванадесет стихотворения, защото числото 12 е свещено, свято. То символизира Вселената с нейната вътрешна съставност, в библейските текстове това е числото на съвършенството, на правилния избор, израз на цялостта. 12 е символ и на осъществяването, на завършения цикъл. Едноименното стихотворение заема средищно, централно място ("Паисий" е шестото поред стихотворение). Средата е символ на доброто, красивото, съвършеното, Господ е сътворил света за шест дни, освен това всички пътища водят към нея (средата). Паисий, това е жрецът, създателят на българската история, чието слово е откровение за народа, защото чрез историята той (народа) се сдобива с памет, идентифицира се. Атонският монах именно е човекът, който успя да разпали най-първата искра в народната свяст", да разгони тъмата обхванала българските земи. Делото на този монах може да бъде сравнено само с действията на Твореца при създаването на света. Вазов е трансформирал Божиите слова "Да бъде светлина!" в "От днеска нататък българският род история има и става народ!".
За периода на Възраждането е характерна промяна на миродгледа и нравствените ценности на типичния българин. Тя се състои в освобождаване от страха и механизмите, позволили на народа да оцелее - подчинение, търпение и примирение, като на преден план излизат светли и патриотични идеи. Именно новите нравствените ценности налагат ново тълкуване на понятията "величие" и "трагизъм". Но при тази смяна възникват нови контрасти. Основното противоречие в този момент е промяната на святото, свещеното, божественото. В стихотворението "Левски" монахът захвърля расото, защото мисли "че благата дума, че правото дело, че светата правда, изказана смело, че ръката братска, без гордост, без вик, подадена скришно на някой клетник, са много по-мили на господа вишни от всичките химни и тропари лишни.". В одата "Кочо" убийството на жена и дете в църквата, а и самоубийството, най-тежките грехове, се приемат за геройство, за подвиг. Монахът Паисий, "който много бдения, утринни пропусна" е канонизиран като светец.
Чрез цикъла "Епопея на забравените" поетът Иван Вазов напомня на обществеността, в Следосвобожденска България, тълкуването на понятията "трагизъм" и "величие" в контекста на Възрожденската мисъл. Стихотворенията са своеобразен протест против промяната на утвърдените, чрез борба, кръв и геройства, ренесансови нравствени ценности. Но освен протест, тези произведения изиграват ролята и на документ, на доказателство, че свободата ни, която е изкупена с толкова българска кръв, не може да се счита като дар от руския народ, а и народа ни не може да се обвинява за робските години, след като има в историята си такива събития и герои.
Автор: Александър Ненов
Важна стъпка за изясняване смисъла на термините "величие" и "трагизъм" е използваният от автора принцип на контрастите.
Едно от основните противоречия е срам, позор - геройство. В почти всяко стихотворение Вазов е засегнал срама - "епопея пълна с геройство и срам" ("Кочо"), "С позор на челото" ("Каблешков"), "че е срам за всякой, който се отрича от своя си рода", "О безумни люде, а вий сте му срам" ("Паисий"), "срама по челото" ("Опълченците на Шипка"). Срама от годините прекарани в тъмнина, в страх, в сън, в подчинение е най-голямата обида за свободолюбивата същност на българина. Но народът осъзнава своя срам, благодарение на будния си дух и дейността на водачите си. Благодарение на личности като Паисий, Левски, Бенковски, Волов, Каблешков и много други българинът може гордо да изрече своята народност. Но именно срамът и съзнанието, че са българи събужда хората и ги подтиква към борба. Позорът постепенно е измит от геройствата, кръвта и саможертвата на хиляди българи. Техният подвиг е обезсмъртен в оди като "Кочо", "Опълченците на Шипка", "1876", "Караджата".
Друг характерен за цикъла контраст е този между тъмното и светлото. Тъмното символизира миналото, чуждото, много отдалечено време, хаос, мрак, липса на живот, робство, сън, страх, безпаметност, но може да означава мъка и трагизъм. А светлината визира надеждата, новото активно, творческо начало. Тъмното и светлото в "Епопея на забравените" се борят подобно на злото и доброто в човешката душа. Тъмата, страха и подчинението обхванали българските земи започват да се разкъсват - "хвърляше тайно през мрака тогаз най-първата искра в народната свяст" ("Паисий"). Светлото, знанието, жаждата за съвършенство и свобода се надига у народа. Паисийевата история създава стабилна опора за това начинание. Старите, тъмни нравствени ценности са заменени от "един идеал, от мечти и светлост образуван цял." ("Каблешков"). Светлото се изразява и в пламъка изгарящ хората. Пламъкът на свободата се разгаря, за да прерастне в буен пожар - "Чувства се велики в двамата горяха" ("Караджата").
Едва ли има по-вдъхновено свидетелство, за героизма на българския народ, от стихотворението "Опълченците на Шипка". Тази ода всъщност е едно доказателство, че въпреки годините на страх и позор понятия като саможертва, свободолюбие, жертвоготовност и смелост не са чужди на народа ни. В лирическия увод Вазов засяга тезата, че българите заслужават съдбата си на поробен народ, народ, който няма право на свобода, народ, заслужаващ униженията на поробителите, заради страха и примирението си - "Нека носим йоще срама по челото, синила от бича, следи от теглото;". Но веднага следва и антитезата - "Но ний знаем, че в нашето недавно свети нещо ново, има нещо славно, що гордо разтупва нашите гърди, и в нас чувства силни, големи плоди.". Чрез този контраст авторът засилва внушението за българския подвиг, за онова дело, "като Термопили славно и вечно", което завинаги ще остане в народната памет. Но този контраст е "уводно", защото истинското противоречие в творбата е именно горе-долу. "Горе" всъщност е мястото на добротата, красотата, то е по-близо до божественото, до съвършеното, място достойно за подвиг. Там се намират "българи, орловци", "лъвове". Те са сравнени с тези крале на висините и царе на всички животни, защото не им отстъпват по достойнство. Храбростта и героизма, на защитниците на това заветно място "горе", може да бъде сравнена само с тези на гордите спартанци, предпочели смъртта пред позора. Свободолюбивият дух и възторжените викове "ура", характерни за върха, са противопоставени на религиозния фанатизъм, безумието и сърдитите викове, идващи отдолу - "И ордите тръгват с викове сърдити, и "Аллах" гръмовно въздуха разпра. Върхът отговори с друг вик: Ура!". Безумието на Сюлейман, който праща на ненужна смърт войник след войник, контрастира на фона на трезвомислието на Столетов - "Млади опълченци, венчайте България с лаврови венци! На вашата сила царят повери прохода, войната и себе си дори!". За горе са характерни въодушевлението, героизма, красотата, подвига, а за долу негативното, безумието и фанатизма.
"Епопея на забравените" разкрива величието и трагизма на една мрачна и кървава епоха. Време смутно, време на героизъм и подвизи, което със своите "бели кости и със кървав мъх" доказа истинската същност на българина. Противоречията са тези, чрез които се достига до тази истина, защото поетът е верен на максимата "Истината се ражда в спор, в противоречие.".
В контекста на Възрожденския културен модел термина"величие" е свързан с един друг термин, а именно - "святост".
Цикълът "Епопея на забравените" е обграден с ореол на святост. Много от неговите герои са сравнени с библейски. Още в първото стихотворение "Левски" дяконът е оприличен със самия Христос. Словото на героя е просто, разбираемо и увлекателно - "Думите му бяха прости и кратки, пълни с упованье и надежди сладки.", точно като на самия Спасител. Речта на Левски е способна да разбуди хората, да даде нов смисъл на техния живот и да ги привлече към делото - "всяк един участник беше му и брат.". Кръстът е другата прилика между двамата герои. Тъй както Синът Божи се е жертвал за народа израилски, така и апостолът е готов "сто пъти да умре на кръста Христов", "за да е полезен, дал си бе животът".
Бенковски подобно на Моисей се опитва да поведе народа си към Обетованата земя - "Вървете! Да мрем! Ставайте робове! Аз не ща ярем!". Но в библейските текстове тази земя е богата на мед и мляко, а на българите им е достатъчна свободата.
Но най-святият образ всъщност е този на Паисий. Цикълът се състои от дванадесет стихотворения, защото числото 12 е свещено, свято. То символизира Вселената с нейната вътрешна съставност, в библейските текстове това е числото на съвършенството, на правилния избор, израз на цялостта. 12 е символ и на осъществяването, на завършения цикъл. Едноименното стихотворение заема средищно, централно място ("Паисий" е шестото поред стихотворение). Средата е символ на доброто, красивото, съвършеното, Господ е сътворил света за шест дни, освен това всички пътища водят към нея (средата). Паисий, това е жрецът, създателят на българската история, чието слово е откровение за народа, защото чрез историята той (народа) се сдобива с памет, идентифицира се. Атонският монах именно е човекът, който успя да разпали най-първата искра в народната свяст", да разгони тъмата обхванала българските земи. Делото на този монах може да бъде сравнено само с действията на Твореца при създаването на света. Вазов е трансформирал Божиите слова "Да бъде светлина!" в "От днеска нататък българският род история има и става народ!".
За периода на Възраждането е характерна промяна на миродгледа и нравствените ценности на типичния българин. Тя се състои в освобождаване от страха и механизмите, позволили на народа да оцелее - подчинение, търпение и примирение, като на преден план излизат светли и патриотични идеи. Именно новите нравствените ценности налагат ново тълкуване на понятията "величие" и "трагизъм". Но при тази смяна възникват нови контрасти. Основното противоречие в този момент е промяната на святото, свещеното, божественото. В стихотворението "Левски" монахът захвърля расото, защото мисли "че благата дума, че правото дело, че светата правда, изказана смело, че ръката братска, без гордост, без вик, подадена скришно на някой клетник, са много по-мили на господа вишни от всичките химни и тропари лишни.". В одата "Кочо" убийството на жена и дете в църквата, а и самоубийството, най-тежките грехове, се приемат за геройство, за подвиг. Монахът Паисий, "който много бдения, утринни пропусна" е канонизиран като светец.
Чрез цикъла "Епопея на забравените" поетът Иван Вазов напомня на обществеността, в Следосвобожденска България, тълкуването на понятията "трагизъм" и "величие" в контекста на Възрожденската мисъл. Стихотворенията са своеобразен протест против промяната на утвърдените, чрез борба, кръв и геройства, ренесансови нравствени ценности. Но освен протест, тези произведения изиграват ролята и на документ, на доказателство, че свободата ни, която е изкупена с толкова българска кръв, не може да се счита като дар от руския народ, а и народа ни не може да се обвинява за робските години, след като има в историята си такива събития и герои.