Иван Вазов българският писател, наричан често “патриарх на българската литература”. Творчеството му е отражение на две исторически епохи: Възраждането и следосвобожденска България.
Иван Минчов Вазов е роден на 9 юли 1850 година в Сопот. Произхожда от семейство на средно заможен търговец, в което на почит са строгият ред и патриархалността, уважението към религиозните и битовите традиции традиции.
Иван Вазов завършва местното взаимно и класно училище, запознава се с оригинална и преводна българоезична литература. През 1865 година учи гръцки и турски език в Калоферското училище. Там намира богата библиотека от френскоезични и рускоезични книги , които изиграват голяма роля за литературното му развитие.
Вазов усърдно изучава и френски език и се увлича от поезията на Пиер Беранже, Виктор Юго и Алфонс дьо Ламартин. През 1868 година баща му го извиква в Сопот, за да поеме търговията, но Вазов не проявява склонност към тази професия, а изпълва бащините си тефтери със стихове (част от тях излизат през 1880 година в стихосбирката ‘Майска китка”.
Поетическата дейност на младия Вазов е покровителствана от майка му Съба Вазова — общителна и ученолюбива жена, но буди недоволството на баща му, решил да направи от сина си търговец. С тази цел през 1870 година младият човек е изпратен Румъния да практикува при своя чичо, търговец. Но и там Вазов остава верен на призванието си — научава румънски език, запознава се румънската поезия и и пише стихове в патриотично-просветителски дух. Една нощ избягва в Браила и живее 2-3 месеца сред хъшовете в кръчмата на Нено Тодоров- Странджата. Животът сред българските емигранти и срещите с Ботев оказват въздействие върху младия поет , у когото се пробуждат патриотът и гражданинът.
След завръщането си в България през същата 1870 Вазов учителства, работи като преводач на строежа на железопътната линия София-Кюстендил , усъвършенства френски език, учи немски и опознава бита на българския селянин.
Пловдивският период е извънредно благоприятен за творческото развитие на Вазов. Произведенията му от това време създават основата на българската следосвобожденска литература в почти всички литературни жанрове, очертавайки и редица от класическите ѝ върхове — цикъла “Eпопея на забравените”, Стихотворенията “Българския език” “Към свободата” , “не се гаси туй що не гасне”, “Новото гробище над Сливница, повестите “Немили-недраги”, “Чичовце”, разказа “Идел ли?” и много други.
През есента на 1886 г. , след събитията около преврата 9 август, започват политически гонения и Вазов е принуден да напусне България. След няколкомесечен престой в Цариград , той се установява в Одеса , където, за да заглуши мъката по изгубената родина, пише романа “Под игото”, публикуван след завръщането му в България.
От 1889 г. Вазов живее в София, като издава най-силните си критично-реалистични разкази, събрани в “Драски и Шарки”.
На Балканските войни през 1912-1918 г. писателят откликва с 3 стихосбирки — поетична хроника на събитията. Вазов е между тези, които се противопоставят на въвличането на България в Първата световна война на страната на Тройния съюз , но когато това става, възпява в стиховете си победите на българските войски. Той приема мъчителна Втората национална катастрофа с чувството, че е дочакал разгрома на своя свят, но не изгубва вярата си в бъдещето на България.
През 1920 година тържествено е отпразнуван 70-годишния юбилей на Вазов, отдавна вече спонтанно обявен за народен поет . Успял да види всенародната любов и признателност, на 22 септември 1921 година писателят умира от сърдечен удар.
Вазов завещава цялото си имущество на един от своите братя, който се намира в затруднено материално положение. След смъртта му обаче министър-председателят Александър Стамболийски прокарва специален закон за създаване на музей на Иван Вазов, с който къщата в София, авторските права и цялото движимо имущество на писателя са национализирани без компенсация. Вещите, намиращи се в трети лица, трябва да бъдат предадени незабавно, като нарушителите са заплашени с отговорност по закона за разбойничеството.
В първото десетилетие след Освобождението прозата на Вазов се опира главно върху непосредствените му впечатления от последните години на робството. Като белетрист Вазов израства твърде бързо. Още през 80-те години той създава най-големите си постижения в областта на художествената проза.
Голям дял в художествената проза на Вазов заемат пътеписите му . В тях Вазов редува пейзажите с географски, исторически и етнографски бележки, осведомителния тон с белетристично изображение, лиризма с хумор. Интересът към създаването и развитието на български следосвобожденски театър стимулира първите драматургични опити на Вазов, които имат успех сред публиката и проправят пътя на младата българска драматургия.
Още от края на 19-ти век произведенията на Вазов са широко разпространени и извън България. Преведени са на повече от 50 езика.
Автор: Албена Иванова
Иван Минчов Вазов е роден на 9 юли 1850 година в Сопот. Произхожда от семейство на средно заможен търговец, в което на почит са строгият ред и патриархалността, уважението към религиозните и битовите традиции традиции.
Иван Вазов завършва местното взаимно и класно училище, запознава се с оригинална и преводна българоезична литература. През 1865 година учи гръцки и турски език в Калоферското училище. Там намира богата библиотека от френскоезични и рускоезични книги , които изиграват голяма роля за литературното му развитие.
Вазов усърдно изучава и френски език и се увлича от поезията на Пиер Беранже, Виктор Юго и Алфонс дьо Ламартин. През 1868 година баща му го извиква в Сопот, за да поеме търговията, но Вазов не проявява склонност към тази професия, а изпълва бащините си тефтери със стихове (част от тях излизат през 1880 година в стихосбирката ‘Майска китка”.
Поетическата дейност на младия Вазов е покровителствана от майка му Съба Вазова — общителна и ученолюбива жена, но буди недоволството на баща му, решил да направи от сина си търговец. С тази цел през 1870 година младият човек е изпратен Румъния да практикува при своя чичо, търговец. Но и там Вазов остава верен на призванието си — научава румънски език, запознава се румънската поезия и и пише стихове в патриотично-просветителски дух. Една нощ избягва в Браила и живее 2-3 месеца сред хъшовете в кръчмата на Нено Тодоров- Странджата. Животът сред българските емигранти и срещите с Ботев оказват въздействие върху младия поет , у когото се пробуждат патриотът и гражданинът.
След завръщането си в България през същата 1870 Вазов учителства, работи като преводач на строежа на железопътната линия София-Кюстендил , усъвършенства френски език, учи немски и опознава бита на българския селянин.
След Освобождението Вазов се установява в Пловдив и взима дейно участие в обществения и културен живот на областта като депутат в областното събрание на Народната партия, редактор, публицист и критик , културен деец и писател.
Пловдивският период е извънредно благоприятен за творческото развитие на Вазов. Произведенията му от това време създават основата на българската следосвобожденска литература в почти всички литературни жанрове, очертавайки и редица от класическите ѝ върхове — цикъла “Eпопея на забравените”, Стихотворенията “Българския език” “Към свободата” , “не се гаси туй що не гасне”, “Новото гробище над Сливница, повестите “Немили-недраги”, “Чичовце”, разказа “Идел ли?” и много други.
През есента на 1886 г. , след събитията около преврата 9 август, започват политически гонения и Вазов е принуден да напусне България. След няколкомесечен престой в Цариград , той се установява в Одеса , където, за да заглуши мъката по изгубената родина, пише романа “Под игото”, публикуван след завръщането му в България.
От 1889 г. Вазов живее в София, като издава най-силните си критично-реалистични разкази, събрани в “Драски и Шарки”.
На Балканските войни през 1912-1918 г. писателят откликва с 3 стихосбирки — поетична хроника на събитията. Вазов е между тези, които се противопоставят на въвличането на България в Първата световна война на страната на Тройния съюз , но когато това става, възпява в стиховете си победите на българските войски. Той приема мъчителна Втората национална катастрофа с чувството, че е дочакал разгрома на своя свят, но не изгубва вярата си в бъдещето на България.
През 1920 година тържествено е отпразнуван 70-годишния юбилей на Вазов, отдавна вече спонтанно обявен за народен поет . Успял да види всенародната любов и признателност, на 22 септември 1921 година писателят умира от сърдечен удар.
Вазов завещава цялото си имущество на един от своите братя, който се намира в затруднено материално положение. След смъртта му обаче министър-председателят Александър Стамболийски прокарва специален закон за създаване на музей на Иван Вазов, с който къщата в София, авторските права и цялото движимо имущество на писателя са национализирани без компенсация. Вещите, намиращи се в трети лица, трябва да бъдат предадени незабавно, като нарушителите са заплашени с отговорност по закона за разбойничеството.
В творбите на Иван Вазов присъстват няколко основни теми:свободата на Българиа и борбата за постигането й, любовта към рода и родината, преклонение пред природните красоти на България, защита и утвърждаване на българското, геройските победи и позорните поражения, апатията на Европа към България и проблемите й, социалната и морална нищета, безразличието на българските управници.
В първото десетилетие след Освобождението прозата на Вазов се опира главно върху непосредствените му впечатления от последните години на робството. Като белетрист Вазов израства твърде бързо. Още през 80-те години той създава най-големите си постижения в областта на художествената проза.
Голям дял в художествената проза на Вазов заемат пътеписите му . В тях Вазов редува пейзажите с географски, исторически и етнографски бележки, осведомителния тон с белетристично изображение, лиризма с хумор. Интересът към създаването и развитието на български следосвобожденски театър стимулира първите драматургични опити на Вазов, които имат успех сред публиката и проправят пътя на младата българска драматургия.
Още от края на 19-ти век произведенията на Вазов са широко разпространени и извън България. Преведени са на повече от 50 езика.