Иван Вазов

Иван Вазов българският писател,  наричан често “патриарх на българската литература”. Творчеството  му е  отражение на две исторически епохи: Възраждането и следосвобожденска България.   Иван Минчов Вазов е роде

Иван Вазов българският писател,  наричан често “патриарх на българската литература”. Творчеството  му е  отражение на две исторически епохи: Възраждането и следосвобожденска България.  

Иван Минчов Вазов е роден на 9 юли 1850 година  в Сопот.  Произхожда от семейство на средно заможен търговец, в което на почит са строгият ред и патриархалността, уважението към религиозните и битовите традиции традиции.

Иван Вазов завършва местното взаимно и класно училище,  запознава се с оригинална и преводна българоезична литература. През 1865 година учи гръцки и турски език в Калоферското училище.  Там намира богата библиотека от френскоезични и рускоезични книги , които изиграват голяма роля за литературното му развитие.

Вазов усърдно изучава и френски език  и се увлича от поезията на Пиер Беранже, Виктор Юго и Алфонс дьо Ламартин. През 1868 година баща му го извиква в Сопот, за да поеме търговията, но Вазов не проявява склонност към тази професия, а изпълва бащините си тефтери със стихове (част от тях излизат през 1880 година в стихосбирката ‘Майска китка”.

Поетическата дейност на младия Вазов е покровителствана от майка му Съба Вазова — общителна и ученолюбива жена, но буди недоволството на баща му, решил да направи от сина си търговец. С тази цел през 1870 година младият човек  е изпратен  Румъния  да практикува при своя чичо, търговец.  Но и там Вазов остава верен на призванието си — научава румънски език, запознава се  румънската поезия и  и пише стихове в патриотично-просветителски дух. Една нощ избягва в Браила и  живее 2-3 месеца сред хъшовете  в кръчмата на Нено Тодоров- Странджата. Животът сред българските емигранти и  срещите с Ботев  оказват въздействие върху младия поет , у когото се пробуждат патриотът и гражданинът.

След завръщането си в България през същата 1870 Вазов учителства, работи като преводач на строежа на железопътната линия София-Кюстендил , усъвършенства френски език, учи немски и  опознава бита на българския селянин.

След Освобождението  Вазов  се установява в Пловдив и взима  дейно участие  в обществения и културен живот на областта като депутат в областното събрание на Народната партия, редактор, публицист и критик , културен деец и писател.  

Пловдивският период е извънредно благоприятен за творческото развитие на Вазов. Произведенията му от това време създават основата на българската следосвобожденска литература в почти всички литературни жанрове, очертавайки и редица от класическите ѝ върхове — цикъла “Eпопея на забравените”, Стихотворенията “Българския език” “Към свободата” , “не се гаси туй що не гасне”, “Новото  гробище над Сливница, повестите “Немили-недраги”, “Чичовце”, разказа “Идел ли?” и много други.

През есента на  1886 г. , след събитията около преврата  9 август,  започват политически гонения и Вазов е принуден да напусне България. След няколкомесечен престой в Цариград , той  се установява в Одеса , където, за да заглуши мъката по изгубената родина, пише романа “Под игото”, публикуван след завръщането му в България.

От 1889 г. Вазов  живее в София, като  издава най-силните си критично-реалистични разкази, събрани в “Драски и Шарки”.

На Балканските войни през 1912-1918 г. писателят откликва с 3 стихосбирки — поетична хроника на събитията.  Вазов е между тези, които се противопоставят на въвличането на България в Първата световна война  на страната на Тройния съюз , но когато това става, възпява в стиховете си победите на българските войски.  Той приема мъчителна Втората национална катастрофа  с чувството, че е дочакал разгрома на своя свят, но не изгубва вярата си в бъдещето на България.

През 1920 година  тържествено е отпразнуван 70-годишния юбилей  на Вазов, отдавна вече спонтанно обявен за народен поет . Успял да види всенародната любов и признателност, на 22 септември 1921 година  писателят умира от  сърдечен удар.

Вазов завещава цялото си имущество на един от своите братя, който се намира в затруднено материално положение. След смъртта му обаче министър-председателят Александър Стамболийски прокарва специален закон за създаване на музей  на Иван Вазов, с който къщата в София, авторските права и цялото движимо имущество на писателя са национализирани  без компенсация. Вещите, намиращи се в трети лица, трябва да бъдат предадени незабавно, като нарушителите са заплашени с отговорност по закона за разбойничеството.

В творбите на Иван Вазов  присъстват няколко основни теми:свободата на Българиа и борбата за постигането й, любовта към рода и родината, преклонение пред природните красоти на България, защита и утвърждаване на българското,  геройските победи и позорните  поражения, апатията на Европа към България и проблемите й, социалната и морална нищета, безразличието на българските управници.

В първото десетилетие след Освобождението прозата   на Вазов се опира главно върху непосредствените му впечатления от последните години на робството. Като белетрист Вазов израства твърде бързо. Още през 80-те години  той създава най-големите си постижения в областта на художествената проза.

Голям дял в художествената проза на Вазов заемат пътеписите му . В тях Вазов редува пейзажите с географски, исторически и етнографски бележки, осведомителния тон с белетристично изображение, лиризма с хумор. Интересът към създаването и развитието на български следосвобожденски театър  стимулира първите драматургични опити на Вазов, които имат успех сред публиката и проправят пътя на младата българска драматургия.  

Още от края на 19-ти век  произведенията на Вазов са широко разпространени и извън България. Преведени са на повече от 50 езика.
Автор: Албена Иванова