Израстването на народа и духовното му освобождение. Интерпретация на текста на главата Пиянство на един народ
Място на главата в сюжетно-емоционалната и композиционна структура на творбата
1. Поставена непосредствено след “Новата молитва на Марка”, тази глава играе роля на философско-есеистично обобщение на пробуждането, преминало през съзнанието на отделния човек и намерило отражение в революционния кипеж на масите чрез метафората на пиянството.
2. Стилистично главата има подчертан публицистичен характер и изразява отчетливо позицията на повествователя, говорещ от позицията на “историческата истина”, за да придаде достоверност на убеждението, че не е останал човек или прослойка от българското общество, които да не са докоснати то “огнения серафим” на духа на свободата. Достоверността, която кара повествователя да се върне назад в историята, не противоречи на реторическия патос, който проявява и който като че ли пренебрегва отделни факти от романовото действие, чийто смисъл не съвпада с подобно обобщение.
Смисъл на заглавието:
Липсата на определителни членове в заглавието заявява намерението на повествователя да се откаже от определеност по отношение на завършеност и фиксираност на метафората “пиянство”. Това е метафора, която отвежда към представата за преобърнатия свят, в който робът не е вече роб и свободният духом човек оспорва правото на досегашния господар да бъде господар.
Анализационни моменти в текста:
1. Вметнатата в началота на първото изречение дума “наистина” осъществява смисловата и емоционалната връзка с предходната глава и представя речта на повествователя като продължение и потвърждение на размислите и прозренията на чорбаджи Марко. Това, от своя страна, придава усещане за съпреживяване и по-дълбока емоционалност на последвалата философско-есесистична реч.
2. Текстът продължава с един внушителен образен паралелизъм между промените в природата през пролетта и революционното кипене. Сходството между ставащото в природата и в душите на хората извежда идеята за опиянението извън сферата на бита и търси причината за нея в нещо висше, подчинено на трансцедентен порядък.
3. Мотивът за пиянството се доизгражда по линия на сакралността чрез алегоричното уподобяване на българските събития с евангелските, внушено на текстово ниво чрез наситената с библейски смисъл лексика в първия абзац / забележка: при интерпретацията в този момент трябва да се цитират отделни думи или фрази/. Природното време – пролетта- и Христовото разпятие не е случайно съвпадение и обяснява метафоричното сравнение с българския кръст, който народът понася към своята Голгота.
4. Следващият абзац ретроспективно представя времето преди “двайсетина години”, споменава името на Раковски и има за цел да обоснове разбирането на повествователя за логическия и предопределен ход на историята, в която метаморфозите на народния дух не са плод на случайно стечение на обстоятелствата, а са чудо, което десетилетия се е творяло. Изгражда се образът на всеобщото опиянение с помощта на перифраза на отделни стихове от одата “Левски”, изгражда се представа за географския, социалния и нравствения облик на този подем
5. Третият абзац с множеството си метафорично натоварени художествени детайли представя живота като театър с декори и артисти, които наистина създават история. Тук може да се потърси аналогия с алегорията на “представлението” като своеобразен живот извън установените норми и уседналите граници на бита.
• Роля на поличбата – помага да се приеме промяната, когато още разумът не може да я приеме; това е инстинктивно търсене на опори в ирационалното, за да може българинът да приеме промените в себе си и в това, което става около него, за да го осъзнае.
• Автоцитатът на последното двустишие от одата “Каблешков” е поетическото обобщение на повествователя на идеята за пиянството, обхванало целия народ, и начин да напусне обективното романово време и да придаде на мотива епическа широта и измеримост с най-високите нравствени образци от българската история.
• Митологичните измерения на събитието придава усещане за святост и връща миналото към образа на Крали Марко – в образния език на главата това е приобщаване към началото на робството и придава на героизма една основателна хиперболизация и елемент на самовъзхищение.
• Отношението на турците иронично представя несъстоятелността на факта, че те подценяват този народен подем, минимализират го до сравнение със “заешка тупурдия”.
6. Удивлението на потомството в последната част на главата е сравнено с прогнозираната от повествователя бъдеща неспособност на историята да рационализира и подреди събитията от пролетта на 1876 година, защото те са движени от “ентусиазма – плява, която пламва и гасне, и илюзията – призрак, който става нищо”. Повествователят задава основателните въпроси за това трябва ли ентусиазъм, за да се разбере и приеме новото, необходима ли е онази поетическа лудост, за която Вазов говори в главата “Пробуждане”. Тук отново повествователят припомня пропитото с горчивина, но и с много разум метафорично сравнение на Марко, че в съдбата си народът ни е сврян в “черво адово” и трябват много сили и дух, за да се излезе на широкия и райски друм на историята.
• появилият се скептицизъм в размислите на повествователя обяснява следващите думи, но насочва към художествените задачи, които Вазов преследва с написването на романа. Важна е историята на промяната, самият обрат в историята и съдбата все още не се е състоял, но духовното пиянство е факт. Запознат с историческите обстоятелства около Априлското въстание, Вазов не може да скрие огорчението си от реалното му несъстояване, но това ни най-малко не му пречи да види гигантските усилия, положени от хората и категорично заявява че “историята рядко ни дава пример за такава самонадеяност, която приближава до лудост”, че това е “умствено опиянение, ...сюблимно безумство на народа....”. Тази конкретизация на метафората на пиянството получава своето обобщение и абсолютизиране в думите: “Българският национален дух никога не се е дигал до такава висота и надали ще се дигне друг път...”
Автор: Александър Ненов
Място на главата в сюжетно-емоционалната и композиционна структура на творбата
1. Поставена непосредствено след “Новата молитва на Марка”, тази глава играе роля на философско-есеистично обобщение на пробуждането, преминало през съзнанието на отделния човек и намерило отражение в революционния кипеж на масите чрез метафората на пиянството.
2. Стилистично главата има подчертан публицистичен характер и изразява отчетливо позицията на повествователя, говорещ от позицията на “историческата истина”, за да придаде достоверност на убеждението, че не е останал човек или прослойка от българското общество, които да не са докоснати то “огнения серафим” на духа на свободата. Достоверността, която кара повествователя да се върне назад в историята, не противоречи на реторическия патос, който проявява и който като че ли пренебрегва отделни факти от романовото действие, чийто смисъл не съвпада с подобно обобщение.
Смисъл на заглавието:
Липсата на определителни членове в заглавието заявява намерението на повествователя да се откаже от определеност по отношение на завършеност и фиксираност на метафората “пиянство”. Това е метафора, която отвежда към представата за преобърнатия свят, в който робът не е вече роб и свободният духом човек оспорва правото на досегашния господар да бъде господар.
Анализационни моменти в текста:
1. Вметнатата в началота на първото изречение дума “наистина” осъществява смисловата и емоционалната връзка с предходната глава и представя речта на повествователя като продължение и потвърждение на размислите и прозренията на чорбаджи Марко. Това, от своя страна, придава усещане за съпреживяване и по-дълбока емоционалност на последвалата философско-есесистична реч.
2. Текстът продължава с един внушителен образен паралелизъм между промените в природата през пролетта и революционното кипене. Сходството между ставащото в природата и в душите на хората извежда идеята за опиянението извън сферата на бита и търси причината за нея в нещо висше, подчинено на трансцедентен порядък.
3. Мотивът за пиянството се доизгражда по линия на сакралността чрез алегоричното уподобяване на българските събития с евангелските, внушено на текстово ниво чрез наситената с библейски смисъл лексика в първия абзац / забележка: при интерпретацията в този момент трябва да се цитират отделни думи или фрази/. Природното време – пролетта- и Христовото разпятие не е случайно съвпадение и обяснява метафоричното сравнение с българския кръст, който народът понася към своята Голгота.
4. Следващият абзац ретроспективно представя времето преди “двайсетина години”, споменава името на Раковски и има за цел да обоснове разбирането на повествователя за логическия и предопределен ход на историята, в която метаморфозите на народния дух не са плод на случайно стечение на обстоятелствата, а са чудо, което десетилетия се е творяло. Изгражда се образът на всеобщото опиянение с помощта на перифраза на отделни стихове от одата “Левски”, изгражда се представа за географския, социалния и нравствения облик на този подем
5. Третият абзац с множеството си метафорично натоварени художествени детайли представя живота като театър с декори и артисти, които наистина създават история. Тук може да се потърси аналогия с алегорията на “представлението” като своеобразен живот извън установените норми и уседналите граници на бита.
• Роля на поличбата – помага да се приеме промяната, когато още разумът не може да я приеме; това е инстинктивно търсене на опори в ирационалното, за да може българинът да приеме промените в себе си и в това, което става около него, за да го осъзнае.
• Автоцитатът на последното двустишие от одата “Каблешков” е поетическото обобщение на повествователя на идеята за пиянството, обхванало целия народ, и начин да напусне обективното романово време и да придаде на мотива епическа широта и измеримост с най-високите нравствени образци от българската история.
• Митологичните измерения на събитието придава усещане за святост и връща миналото към образа на Крали Марко – в образния език на главата това е приобщаване към началото на робството и придава на героизма една основателна хиперболизация и елемент на самовъзхищение.
• Отношението на турците иронично представя несъстоятелността на факта, че те подценяват този народен подем, минимализират го до сравнение със “заешка тупурдия”.
6. Удивлението на потомството в последната част на главата е сравнено с прогнозираната от повествователя бъдеща неспособност на историята да рационализира и подреди събитията от пролетта на 1876 година, защото те са движени от “ентусиазма – плява, която пламва и гасне, и илюзията – призрак, който става нищо”. Повествователят задава основателните въпроси за това трябва ли ентусиазъм, за да се разбере и приеме новото, необходима ли е онази поетическа лудост, за която Вазов говори в главата “Пробуждане”. Тук отново повествователят припомня пропитото с горчивина, но и с много разум метафорично сравнение на Марко, че в съдбата си народът ни е сврян в “черво адово” и трябват много сили и дух, за да се излезе на широкия и райски друм на историята.
• появилият се скептицизъм в размислите на повествователя обяснява следващите думи, но насочва към художествените задачи, които Вазов преследва с написването на романа. Важна е историята на промяната, самият обрат в историята и съдбата все още не се е състоял, но духовното пиянство е факт. Запознат с историческите обстоятелства около Априлското въстание, Вазов не може да скрие огорчението си от реалното му несъстояване, но това ни най-малко не му пречи да види гигантските усилия, положени от хората и категорично заявява че “историята рядко ни дава пример за такава самонадеяност, която приближава до лудост”, че това е “умствено опиянение, ...сюблимно безумство на народа....”. Тази конкретизация на метафората на пиянството получава своето обобщение и абсолютизиране в думите: “Българският национален дух никога не се е дигал до такава висота и надали ще се дигне друг път...”