Вазовата повест “Чичовци” е логично продължение на тенденцията на възрожденските автори да пишат за патриархалното, предосвобожденско общество, затворено в себе си с отживели морални ценности, но тя е и пародийно пресъздаване на някои от най-значимите романи и разкази посветени на темата за освобождението.
Във творба му е засегнат проблема за липсата на солидарност между хората, разделението по националния въпрос и разрива между думи и дела. В такова смутно време, за което пише авторът, единственият начин на живот е робството или бунтовничеството.
Вазов успява да надникне в психиката на един народ под робство и вярно да я предаде на читателите. Той пресъздава тази “картинка” по особено ироничен и същевременно снисходителен начин. В повестта героичното е снизено до минимум. Всеки в малкото подбалканско градче, на който му е мил живота забравя за солидарността към българсия народ.
В XIV глава “Въздухът трепери” ставаме свидетели на най-лесния начин за оцеляване в този свят на робство – криенето и бягството. След бурната реч за българското Liberte главните персони присъствали на сбирката, се плашат до смърт при появата на едно заптие.
“Ораторът все стоеше прав на камъка, вкаменен и недвижим като древната Галатея! Хаджи Смион се сгуши зад дебелия дънер на ореха; Хаджи Атанасия се затули зад Миронча, комуто бравото замръзна на устата; останалите зяпаха смаяни.”
Всички мигом загърбват дълга си към родината, смелостта и решителността, от преди минути в сърцата им, сега няма и следа от нея. Това е един от най-комичните моменти в повестта, тъй като чрез техните реакции и действия се изгражда цялостен образ на тогавашните силни на думи “борци” за свобода. При повторната поява на заптиетата, един от малкото храбреци, представител на интелигенцията, Мирончо предлага дръзка идея:
“По лицето на Миронча веднага се появи някаква нерешителност. Той побледня.
Ако би да идат за нас, елате да се затворим в манастира — каза той, като се взираше в гъсталака …. Да се затворим в манастира и да се браним — продължи той, — кулите имат мазгали, а у дяда игумена има джепане за цяла войска... Цял Севастопол е тук! Нека само да посмеят тия магарета... ще ги натъркаляме като кучета, па тогава в планината ...”
Но предложението му е прието с насмешка. Никой не приема думите му на сериозно. Чичовците изпускат своята възможност да се превърнат от комични в героични като се опълчат на турците, които дори не са вражески настроени.
Идеята за оцеляване в повестта е представена по уникално пародиен начин. Вазов непрекъснато осмива героите си и причината за това е че те не са активни, а пасивни. Чичовците са типичен пример за бездействие, те говорят много, но никога не предприемат някакви решителни действия, никога не вземат радикални решения или ако вземат такива веднага се отмятат от тях, винаги премислят какво ще кажат, за да не стигнат думите им до ушите на бея. Един патриот, революционер, който държи “гръмки” речи би следвало да се бори не само за собственото си спасение, но и за спасението на родината. Той би разпространявал бунтовнически песни и дела и гордо би застанал пред поробителя да отвоюва това което му се полага, но не и Вазовите чичовци.
Един от тях е господин Фратю, типичен пример за това как един “голям волнодумец и патриот … макар и непривидно страхлив” винаги се опитва да вдъхне кураж у събеседниците си докато самият той се нуждае силно от такъв: “Не се бойте, братя, кураж! — каза господин Фратю, като се озърташе плахо …. Не се грижете, братя, свободата иска жертви.”
След като турският войник си e тръгнал, истинският характер и реалната смелост у “родолюбците” излизат на яве. След гръмката Фратюва реч, вместо да трепери въздухът, треперят те. Всички са обвзети от паника и бягат при първа възможност. Първи се пречупва хаджи Смион:
— Аз бягам.
— Накъде?
— В Балкана, по върховете, при хъшовете, при Тотя войвода и Хаджи Димитра, и ще се бия.
Неговото бягство в Балкана не е наистина с цел да се бие редом с хайдутите, а за да се скрие. Впоследствие и господин Фратю не издържа на напрежението. Дори “булката и децата”му не са в състояние да го задържат:
— Аз бягам …. Не съм полудял! …. Аз бягам.
….
— Бяга! — всички извикаха с негодувание
Това е начина чичовците за оцеляване. Те избират да се унижат бягайки без причина, пред това да останат и да се държат мъжки. Главните герои на повестта остават верни на себе си в своята духовна ограниченост, превърнали се в пародия на революционното настроение, която въпреки всичко говори за усилието на общността да премоделира народното съзнание, превръщайки индивида в личност и роба в свободен човек.
Автор: Александър Ненов
Във творба му е засегнат проблема за липсата на солидарност между хората, разделението по националния въпрос и разрива между думи и дела. В такова смутно време, за което пише авторът, единственият начин на живот е робството или бунтовничеството.
Вазов успява да надникне в психиката на един народ под робство и вярно да я предаде на читателите. Той пресъздава тази “картинка” по особено ироничен и същевременно снисходителен начин. В повестта героичното е снизено до минимум. Всеки в малкото подбалканско градче, на който му е мил живота забравя за солидарността към българсия народ.
В XIV глава “Въздухът трепери” ставаме свидетели на най-лесния начин за оцеляване в този свят на робство – криенето и бягството. След бурната реч за българското Liberte главните персони присъствали на сбирката, се плашат до смърт при появата на едно заптие.
“Ораторът все стоеше прав на камъка, вкаменен и недвижим като древната Галатея! Хаджи Смион се сгуши зад дебелия дънер на ореха; Хаджи Атанасия се затули зад Миронча, комуто бравото замръзна на устата; останалите зяпаха смаяни.”
Всички мигом загърбват дълга си към родината, смелостта и решителността, от преди минути в сърцата им, сега няма и следа от нея. Това е един от най-комичните моменти в повестта, тъй като чрез техните реакции и действия се изгражда цялостен образ на тогавашните силни на думи “борци” за свобода. При повторната поява на заптиетата, един от малкото храбреци, представител на интелигенцията, Мирончо предлага дръзка идея:
“По лицето на Миронча веднага се появи някаква нерешителност. Той побледня.
Ако би да идат за нас, елате да се затворим в манастира — каза той, като се взираше в гъсталака …. Да се затворим в манастира и да се браним — продължи той, — кулите имат мазгали, а у дяда игумена има джепане за цяла войска... Цял Севастопол е тук! Нека само да посмеят тия магарета... ще ги натъркаляме като кучета, па тогава в планината ...”
Но предложението му е прието с насмешка. Никой не приема думите му на сериозно. Чичовците изпускат своята възможност да се превърнат от комични в героични като се опълчат на турците, които дори не са вражески настроени.
Идеята за оцеляване в повестта е представена по уникално пародиен начин. Вазов непрекъснато осмива героите си и причината за това е че те не са активни, а пасивни. Чичовците са типичен пример за бездействие, те говорят много, но никога не предприемат някакви решителни действия, никога не вземат радикални решения или ако вземат такива веднага се отмятат от тях, винаги премислят какво ще кажат, за да не стигнат думите им до ушите на бея. Един патриот, революционер, който държи “гръмки” речи би следвало да се бори не само за собственото си спасение, но и за спасението на родината. Той би разпространявал бунтовнически песни и дела и гордо би застанал пред поробителя да отвоюва това което му се полага, но не и Вазовите чичовци.
Един от тях е господин Фратю, типичен пример за това как един “голям волнодумец и патриот … макар и непривидно страхлив” винаги се опитва да вдъхне кураж у събеседниците си докато самият той се нуждае силно от такъв: “Не се бойте, братя, кураж! — каза господин Фратю, като се озърташе плахо …. Не се грижете, братя, свободата иска жертви.”
След като турският войник си e тръгнал, истинският характер и реалната смелост у “родолюбците” излизат на яве. След гръмката Фратюва реч, вместо да трепери въздухът, треперят те. Всички са обвзети от паника и бягат при първа възможност. Първи се пречупва хаджи Смион:
— Аз бягам.
— Накъде?
— В Балкана, по върховете, при хъшовете, при Тотя войвода и Хаджи Димитра, и ще се бия.
Неговото бягство в Балкана не е наистина с цел да се бие редом с хайдутите, а за да се скрие. Впоследствие и господин Фратю не издържа на напрежението. Дори “булката и децата”му не са в състояние да го задържат:
— Аз бягам …. Не съм полудял! …. Аз бягам.
….
— Бяга! — всички извикаха с негодувание
Това е начина чичовците за оцеляване. Те избират да се унижат бягайки без причина, пред това да останат и да се държат мъжки. Главните герои на повестта остават верни на себе си в своята духовна ограниченост, превърнали се в пародия на революционното настроение, която въпреки всичко говори за усилието на общността да премоделира народното съзнание, превръщайки индивида в личност и роба в свободен човек.