Централна фигура в българския литературен живот през първите 10-15 години след освобождението е И.В., най-крупният роден писател. Неговите произведения обхващат всички литературни родове и видове. Със своето творчество той свързва две епохи, отразява събитията, хората и отношенията м/у тях в продължение на 50г. от историята на българския народ. Несъмнено, обаче, Вазов достига върха в лириката си със стихосбирката “Епопея на забравените”, която се появява в общественото пространство като отговор на тенденцията висшите идеали да бъдат измествани от низки страсти. Със своята епопея Вазов възкрасява светлите образи на борците за свобода и не случайно започва с одическата поема “Левски”.
В стихотворението за Левски Вазов пресъздава подробно биографията на апостола започвайки с времето прекарано в манастира, с осъзнаването на нуждата на дейния, гъвкав младеж да се притече на помощ на страдащото отечество. Лирическият герой осъзнава, че молитвите няма да помогнат на хората, няма да спасят подтисканите, затова отхвърля расото и поема по пътищата, като осъзнава, че така ще бъде по-полезен на обществото и по-мил на бога, Чрез анафори авторът въвежда главните мотиви за това решение, като едновременно ни запознава със тежкия бит на народа.
Във втората част на стихотвпрението поетът, повлиян от романтизма, акцентира върху променящата са външност на героя, на делата и подвизите му като така го представя като типичен романтически герой, но в същото време показва и духовната му същонст, силата на думите му – “и прости, и кратки” и разкрива нравственото му верую и всеотдайността му към великото дело. Използвайки метафори, антитези, опозиции и многобройни епитети Вазов ни запознава по-подробно със същността на патриота, хармониращ дори с природата – “пустинята знайше неговият глас”. Левски е човекът, който превръща идеята в дело, посявайки жаждата за свобода в сърцата на честните. Във възхвалата на великия българин авторът стига до там, че го постява над личности като Прометей, Колумб, Сократ, Хус и дори го сравнява с Иисус, като асоциацията е наистина много силна – революционерът, отказал се от своя собствен живот, от дом, любов и спокойствие, жертвал се са благото на народа е поставен редом до божия син “готов сто пъти да умре на кръста Христов”. Не случайно цялата творба е построена на принципа на житието: слово-дело-подвизи-чудеса, чрез всеотдайността и пламенността си човекът е възвисен до светец.
В следващия момент чрез един от резките преходи, характерени за цялата стихосбирка, Вазов въвежда необходимият Юда. Попът предател е поставен като опозиция на светецът – революционер отказал се от расото. Парадоксално е това съчетание принизяващо божия служител до “червяк”. Обиден и отвратен авторът възкликва “И тоз човек йоще живей между нас!” като така ни препраща с укор към новото време оставило споменът за героите си да потъне в прах.
Връщайки се към лирическия герой авторът показва мъките, на които е подложен дяконът. Въпреки физическото страдание той остава духовно силен. Антитезата “Смъртта беше близо, но страхът далеч” е ключът на читателя към душата на героя, оставил човешките слабости далеч зад себе си. Но за Вазов не е достатъчно да се каже само “душа яка”, за да опише преклонението си пред силата на бореца, затова използва градация докато се изчерпи чувството.
Левски е осъден, но е изпълнил дълга си, отворил е очите на народа, на обикновения човек започнал е това, което предстои да бъде завършено, жертвал е себе си за едно велико дело, което ще се помни векове, така смърт се превръща в безсмъртие, а бесилото е сравнено с кръста. Смъртта е славна, достойна, както при Ботев, тя е единствената алтернатива за великият дух, който не може да понесе тиранията.
Автор: Александър Ненов
В стихотворението за Левски Вазов пресъздава подробно биографията на апостола започвайки с времето прекарано в манастира, с осъзнаването на нуждата на дейния, гъвкав младеж да се притече на помощ на страдащото отечество. Лирическият герой осъзнава, че молитвите няма да помогнат на хората, няма да спасят подтисканите, затова отхвърля расото и поема по пътищата, като осъзнава, че така ще бъде по-полезен на обществото и по-мил на бога, Чрез анафори авторът въвежда главните мотиви за това решение, като едновременно ни запознава със тежкия бит на народа.
Във втората част на стихотвпрението поетът, повлиян от романтизма, акцентира върху променящата са външност на героя, на делата и подвизите му като така го представя като типичен романтически герой, но в същото време показва и духовната му същонст, силата на думите му – “и прости, и кратки” и разкрива нравственото му верую и всеотдайността му към великото дело. Използвайки метафори, антитези, опозиции и многобройни епитети Вазов ни запознава по-подробно със същността на патриота, хармониращ дори с природата – “пустинята знайше неговият глас”. Левски е човекът, който превръща идеята в дело, посявайки жаждата за свобода в сърцата на честните. Във възхвалата на великия българин авторът стига до там, че го постява над личности като Прометей, Колумб, Сократ, Хус и дори го сравнява с Иисус, като асоциацията е наистина много силна – революционерът, отказал се от своя собствен живот, от дом, любов и спокойствие, жертвал се са благото на народа е поставен редом до божия син “готов сто пъти да умре на кръста Христов”. Не случайно цялата творба е построена на принципа на житието: слово-дело-подвизи-чудеса, чрез всеотдайността и пламенността си човекът е възвисен до светец.
В следващия момент чрез един от резките преходи, характерени за цялата стихосбирка, Вазов въвежда необходимият Юда. Попът предател е поставен като опозиция на светецът – революционер отказал се от расото. Парадоксално е това съчетание принизяващо божия служител до “червяк”. Обиден и отвратен авторът възкликва “И тоз човек йоще живей между нас!” като така ни препраща с укор към новото време оставило споменът за героите си да потъне в прах.
Връщайки се към лирическия герой авторът показва мъките, на които е подложен дяконът. Въпреки физическото страдание той остава духовно силен. Антитезата “Смъртта беше близо, но страхът далеч” е ключът на читателя към душата на героя, оставил човешките слабости далеч зад себе си. Но за Вазов не е достатъчно да се каже само “душа яка”, за да опише преклонението си пред силата на бореца, затова използва градация докато се изчерпи чувството.
Левски е осъден, но е изпълнил дълга си, отворил е очите на народа, на обикновения човек започнал е това, което предстои да бъде завършено, жертвал е себе си за едно велико дело, което ще се помни векове, така смърт се превръща в безсмъртие, а бесилото е сравнено с кръста. Смъртта е славна, достойна, както при Ботев, тя е единствената алтернатива за великият дух, който не може да понесе тиранията.