Вместването на Вазовото творчество в националната ни литература е многоаспектно и сложно, не толкова поради обема и тематичното разнообразие, колкото поради факта, че на Вазов бе съдено да осъществи генерални трансформационни процеси, които го превръщат от възрожденски поет в основоположник на следосвобожденската ни литература.Но ако все пак трябва да обобщим битуването на Вазовото творчество в националното ни съзнание, то безспорно ще се спрем на една единствена, но извънредно съществена характеристика - България е голямата мярка за Вазов, с нея той оценява и хора, и събития, и света.Вазов набелязва онази основна система от национални нравствени и исторически ценности, които винаги ще съпътстват българина като някакво вечно българско време, чиято сакралност и висока етичност ще бъдат българска мярка за пълноценен национален живот.
След освобождението Вазов е прекият и блестящ продължител на възрожденската патриотична линия, според която народ и родина са издигнати като свръх ценност.Подобна синтезирана оценка е напълно подходяща и точна за едно от най-популярните произведения на Вазов - цикъла от оди "Епопея на забравените", национално определените герои въплъщават светлите, градивни черти на етническия ни характер.Националният пантеон в цикъла е запълнен с титанични, патриотично обощени личности, чиято индивидуална съдба е видяна единтвено през призмата на родина и национална цел.В пределите на епопеята е концентриран е естетически стилизиран огромен исторически материал, обхващащ кулминацията на националноосвободителното движение.Върху сюжетната ос са нанизани десетки имена и епизоди от героикотрагичната летопис на това движение.Вазов обработва историческия материал, за да създаде върху него свещен текст за личности и дела, които надхвърлят рамките на обикновено човешкото и принадлежат на една особена социална психологическа реалност, където смъртта и забравата са еднакво безсилни.Освен сюжетния материал, основен носител на патетичната емоция е и лирическият повествовател, който представя Априлското въстание като ритуално пречистване от позора на петвековното робство и тържество на патриотичната етика на героичното възрожденско време, време на небивала родова солидарност, на мъжка доблест, твърдост и самообладание, и на благородна жертвеност.Освен героиката и славата, срамът от робското смирение, от предателствата и липсата на идеали са друга гледна точка на Вазов спрямо времето на предосвобождението.Така националноосвободителните борби се виждат от поета в своята дълбочинност, многостранност на проявите и националния характер.
Одата "Опълченците на Шипка" дванадесета и последна в цикъла "Епопея на забравените" описва първата окончателна физическа победа на българите в поредицата на този величествено трагичен цикъл.И смелостта на творбата да застане на ръба на поражението, дори когато описва събитие с подобен завършек, е духовен и художествен подвиг - подвиг на чесността и прозрението у един много страдал народ.Оттук иде и особената диалектичност в мисловния свят на одата и особеното сплетане между въодушевеност и трагизъм, просветленост и мрачност в нейната емоционална гама.Откроява се разностранната стилова двупластност на одата: кръстосването между високото и низското, старинната приповдигнастост и грубоватостта, между просторечиви диалектизми и реторично стиловата строгост, между "дивото" и "дивното".И най-сетне самите носители на одаичната величавост са раздвоени между трогателната скромност на своя беден малък народ и чудния подвиг, който те с голи ръци извършват върху билото на Стара планина - те, близките, обикновените български момчета и титаничните, свръхчовешки герои.И както победата им се ражда от поражението, величавостта им - в допира с грубия и безогледен противник, така и описващата ги ода се ражда като ода от елегията, сатирата, инвективата, трагедийността.
"Опълченците на Шипка", последната ода в цикъла, получава обогатяваща я подкрепа от предхождащите я творби и сама им придава нова, просветлена завършеност.Така различна от тях със своя исторически момент, с победния си край, с колективистичността на средищния си герой, одата "Опълченците на Шипка" остава вярна на досегашната тематична, идейна и стилова линия.Нейната битка за прохода и честта на България продължава борбата, която българите водят с перо или пушка, с огън и слово в предходните единадесет творби.И както на Шипка, така там борбата е жестоко неравна.Въстаналите роби се опълчват срещу безчислени орди:
"Боят е неравен:двама срещу сто"
/ "Братя Жекови"/
"Изпрати сто пушки срещу един роб
и хиляди вълци срещу една чета...
Защото числото надви храбростта"
/ "Караджата"/
"Борба стараховита! в която числото
надви над възторга"
/ "1876" /
Робите се опълчават безоръжни, неорганизирани, без исторически опори срещу една гигантска, безмилостна, вековно утвърждавана машина на насилието:
"И - нищожна, тъмна, без крепост, без мощ,
и с голи ръце, и без никой вожд,
без минало славно, без примери славни"
/ "Кочо"/
"Селяните хитри стягаха без глас
черешовий дънер с обръчи железни"
/ "Каблешков" /
Епопеята визира произхода, предисторията на нова България, времето на великите предци строители на новата родова история.Фиксирани са социалните и културни ценности, които бъдещето трябва да съхранява: активна историческа памет, омраза към робството и тиранията, чувство за национална чест и национално достойнтсво, готовност за родова саможертва.Одите предлагат универсален символен модел за обществено осмислено съществуване на личността.Негов връх е ритуалът на героичното себепожертване, на себеотдаването в името на матриотичната идея.Финалът на всяка отделна творба от Епопеята ни прави потресени свидетели на такъв ритуал.Разтърсващ драматизъм изпълва например сцените с кръвопролитието между родственици.Братоубийството в "Братя Жекови" и дете- и женоубийството в "Кочо"са все високи патриотични жестове, които разкриват безпримерен патриотизъм и желание да отдадеш себе си в името на честта на родината.
В духа на митичната иконография Вазов надарява героите на Епопеята с мощна пророческа сила.Подвластни са им: "исторьята, мракът, времето, редът" / "Раковски" /, те всички са "титани на челата с тайни слова начертани" / "Караджата" /.С прорицателските си пози и жестове Паисий, Раковски, Бенковски и Караджата напомнят библейските пророци.В Епопеята Вазов строи характерна митопоетическа концепция за пространството, то се дели на свободно и несвободно, като първото е в сферата на революционната мечта, а второто се идентифицира с робската реалност, тъждествено на жестокия хаос и моралното безредие.Пространството на националноосвободтелната борба се организира от съвкупността между народ,водачи, геройски дела и геройска смърт.Те именно му придават хомогенност, събират го в едно и го отделят от пространтството на робството.Една монашеска килия на Атон, един чутовен връх в Балкана , един изпепелен храм в Перущица и една свята бесила край София са митологизираните смисловооживени обекти на това пространство.
Скромната атонска килийка, жумящата лампа, тъмният и непознат монах - всичко е несъизмеримо и подтискащо за голямото начинание, спояването между стара и нова България.По своему верен на тази линия остава и образът на Левски - както с чертите на своята безпримерна скромност, така и с някои допълнителни акценти, например: "той беше скиталец и кат дете прост", " а той, беден, гол, бос".В одата "Левски" героят се представя като субект на странстването. Екзистенциалният му образ засяга не само личното му битие, но и историческата съдба на целия народ.Свещеният маршрут в странстванията на Левски е паметник на неговата апостолска жизнедеятелност, симвал е на активното творческо участие на героя в народно историческата съдба, израз е на народната признателност.Пътят на Левски от манастира до свещенното бесило е всъщност метафора на народния път от тъмнината на робството до идеята за свобода, от липсата на национално съзнание до сдобиването с национална идентичност.
Темата на срама и падението присъства във всички творби на цикъла, а в девет от тях тя е назована с най-прякото си име или с черковно славянския му синоним "стид".И така е не само в "Паисий", чието мото още съдържа израза "поради що се срамиш...", а стиховете му - "че е срам за всякой, който се отрича от своя си рода", "дето се срамите от вашия брат", "та на вашто племе срам нанася вам, о, безумни люде, а вий сте му срам".Така е още в "Левски", "Перущица", "18764, "Каблешков", "Братя Миладинови" ,"Братя Жекови", "Бенковски".
Темата на срама в "Епопеята"е колкото противоречива, толкова и многозначна.Срамно е дългото търпение на роба - "от толкоз търпене усетиха срам" / "Каблешков" /, срамен е памисълът за отказ от наченатата борба - "и никой от тях за здаване срамна уста не отвори", "една жена вика:"Чуйте! Срам!"и пушна към войската царска"/ "Кочо" /, срамна е подлостта, срамна е рабската паника, настъпила след погрома - "паденя бързи, и измени нови, стиден плод на дълго влачени окови, хвърлиха в борбата своя вечен срам", "издаден неказвам от коя ръка, защото срамът ми изгаря челото" /"1876"/,"защото в тез дни на ужас и смърт при много подлост, предателства, глуми"/ "Караджата"/.Началните думи на "Опълченците на Шипка" - "нека носим йоще срама по челото","дирите стидни" - наистина не започват от нищото...Тъкмо тази доблест обаче да се подчертаят сенките в действията и бездействието на собствения народ хвърля още по-черна сянка върху "Фенер, по срама си позорно прочут", върху тирините, убийците, обезчестителите.Позорът на насилието ражда позора на робите, който с цялата откровеност на описанието му се превръща в гневен стон за участта на българите и удар върху потисничеството.Така всъщност започва и подкопаването на плоското, едноизмерно разбиране на този важени страшен мотив в "Епопеята".Воювайки с него и търсейки сложността на нещата, Вазовият цикъл дори дава глас на най-пошлите, най-верноподаннически предсави - за да ги отрече и с още по-голяма сила изтъкне величието в падението и поражението.Когато повеждат героя към бесилката -
"Караджата гордо, сред смехове груби,
вървеще замислен към позорний стълб..."
За хулната тълпа на победителите Караджата е посмешище, а бесилката му "позорен стълб".Позорно е това поражение, както подсказва последната творба от цикъла, и за много от оценките на "сериозната" история.Грубият присмех на победилото насилие обаче само още по ярко откроява мъченическото и борческо величие на героя, който и под бесилката продължава да се бори духом и словом и умира със заветните думи "смърт или свобода".Това преобръщане на оценките протича най-остро в "Левски", където темата на падението се развива от предателството на позорния поп, минава през предателското безразличие на онези, които "умираха мирни на свойто легло с продадена съвест, позор на чело" и завършва с гаврите върху победените борци, които се тресат под безилката.И зловещият образ на тази бесилка става събирателна точка на драматичната сложност на борбата, смъртта и безсмъртието и на оценките на тези най-същностни точки в битието на един народ и един човек:
" О,бесило славно!
По срам и по блясък ти си с кръста равно!
............
и смъртта на тебе, о , бесилко свята,
бе не срам, а слава нова на земята...
Всички герои на "Епопеята" са разположени във високата небесна сфера, което е доказателство за тяхното величие и национална святост.Така в "Епопеята"се строи светлия пантиеон от богове, хора и герои достигнали небето и безсмъртието.Според "Епопеята" всичко, което е сега - свободата, новото гражданско битие на България, изтритият от лика й позорен знак на робството е резултат на миналото, последица е от делата на героите хвърлили "искра в народната свяст".Едно срещу друго стоят сакралното време на епопеята и профанното време на авторовата сегошност с ожесточените партизански боричкания и егоизтични материални стремежи.
Победата върху скалистия старопланински връх осмисли и извиси столетната борба на българите, а нейното описание се превърна в духовна и художествена победа на наследниците, защото доказа способността им да се вживеят в нея, да я изживеят със сложността й и да я превърнат от "Епопея тъмна, непозната нам" в светла и съпричастна съставка на своето настояще и бъдеще.
Автор: Александър Ненов
След освобождението Вазов е прекият и блестящ продължител на възрожденската патриотична линия, според която народ и родина са издигнати като свръх ценност.Подобна синтезирана оценка е напълно подходяща и точна за едно от най-популярните произведения на Вазов - цикъла от оди "Епопея на забравените", национално определените герои въплъщават светлите, градивни черти на етническия ни характер.Националният пантеон в цикъла е запълнен с титанични, патриотично обощени личности, чиято индивидуална съдба е видяна единтвено през призмата на родина и национална цел.В пределите на епопеята е концентриран е естетически стилизиран огромен исторически материал, обхващащ кулминацията на националноосвободителното движение.Върху сюжетната ос са нанизани десетки имена и епизоди от героикотрагичната летопис на това движение.Вазов обработва историческия материал, за да създаде върху него свещен текст за личности и дела, които надхвърлят рамките на обикновено човешкото и принадлежат на една особена социална психологическа реалност, където смъртта и забравата са еднакво безсилни.Освен сюжетния материал, основен носител на патетичната емоция е и лирическият повествовател, който представя Априлското въстание като ритуално пречистване от позора на петвековното робство и тържество на патриотичната етика на героичното възрожденско време, време на небивала родова солидарност, на мъжка доблест, твърдост и самообладание, и на благородна жертвеност.Освен героиката и славата, срамът от робското смирение, от предателствата и липсата на идеали са друга гледна точка на Вазов спрямо времето на предосвобождението.Така националноосвободителните борби се виждат от поета в своята дълбочинност, многостранност на проявите и националния характер.
Одата "Опълченците на Шипка" дванадесета и последна в цикъла "Епопея на забравените" описва първата окончателна физическа победа на българите в поредицата на този величествено трагичен цикъл.И смелостта на творбата да застане на ръба на поражението, дори когато описва събитие с подобен завършек, е духовен и художествен подвиг - подвиг на чесността и прозрението у един много страдал народ.Оттук иде и особената диалектичност в мисловния свят на одата и особеното сплетане между въодушевеност и трагизъм, просветленост и мрачност в нейната емоционална гама.Откроява се разностранната стилова двупластност на одата: кръстосването между високото и низското, старинната приповдигнастост и грубоватостта, между просторечиви диалектизми и реторично стиловата строгост, между "дивото" и "дивното".И най-сетне самите носители на одаичната величавост са раздвоени между трогателната скромност на своя беден малък народ и чудния подвиг, който те с голи ръци извършват върху билото на Стара планина - те, близките, обикновените български момчета и титаничните, свръхчовешки герои.И както победата им се ражда от поражението, величавостта им - в допира с грубия и безогледен противник, така и описващата ги ода се ражда като ода от елегията, сатирата, инвективата, трагедийността.
"Опълченците на Шипка", последната ода в цикъла, получава обогатяваща я подкрепа от предхождащите я творби и сама им придава нова, просветлена завършеност.Така различна от тях със своя исторически момент, с победния си край, с колективистичността на средищния си герой, одата "Опълченците на Шипка" остава вярна на досегашната тематична, идейна и стилова линия.Нейната битка за прохода и честта на България продължава борбата, която българите водят с перо или пушка, с огън и слово в предходните единадесет творби.И както на Шипка, така там борбата е жестоко неравна.Въстаналите роби се опълчват срещу безчислени орди:
"Боят е неравен:двама срещу сто"
/ "Братя Жекови"/
"Изпрати сто пушки срещу един роб
и хиляди вълци срещу една чета...
Защото числото надви храбростта"
/ "Караджата"/
"Борба стараховита! в която числото
надви над възторга"
/ "1876" /
Робите се опълчават безоръжни, неорганизирани, без исторически опори срещу една гигантска, безмилостна, вековно утвърждавана машина на насилието:
"И - нищожна, тъмна, без крепост, без мощ,
и с голи ръце, и без никой вожд,
без минало славно, без примери славни"
/ "Кочо"/
"Селяните хитри стягаха без глас
черешовий дънер с обръчи железни"
/ "Каблешков" /
Епопеята визира произхода, предисторията на нова България, времето на великите предци строители на новата родова история.Фиксирани са социалните и културни ценности, които бъдещето трябва да съхранява: активна историческа памет, омраза към робството и тиранията, чувство за национална чест и национално достойнтсво, готовност за родова саможертва.Одите предлагат универсален символен модел за обществено осмислено съществуване на личността.Негов връх е ритуалът на героичното себепожертване, на себеотдаването в името на матриотичната идея.Финалът на всяка отделна творба от Епопеята ни прави потресени свидетели на такъв ритуал.Разтърсващ драматизъм изпълва например сцените с кръвопролитието между родственици.Братоубийството в "Братя Жекови" и дете- и женоубийството в "Кочо"са все високи патриотични жестове, които разкриват безпримерен патриотизъм и желание да отдадеш себе си в името на честта на родината.
В духа на митичната иконография Вазов надарява героите на Епопеята с мощна пророческа сила.Подвластни са им: "исторьята, мракът, времето, редът" / "Раковски" /, те всички са "титани на челата с тайни слова начертани" / "Караджата" /.С прорицателските си пози и жестове Паисий, Раковски, Бенковски и Караджата напомнят библейските пророци.В Епопеята Вазов строи характерна митопоетическа концепция за пространството, то се дели на свободно и несвободно, като първото е в сферата на революционната мечта, а второто се идентифицира с робската реалност, тъждествено на жестокия хаос и моралното безредие.Пространството на националноосвободтелната борба се организира от съвкупността между народ,водачи, геройски дела и геройска смърт.Те именно му придават хомогенност, събират го в едно и го отделят от пространтството на робството.Една монашеска килия на Атон, един чутовен връх в Балкана , един изпепелен храм в Перущица и една свята бесила край София са митологизираните смисловооживени обекти на това пространство.
Скромната атонска килийка, жумящата лампа, тъмният и непознат монах - всичко е несъизмеримо и подтискащо за голямото начинание, спояването между стара и нова България.По своему верен на тази линия остава и образът на Левски - както с чертите на своята безпримерна скромност, така и с някои допълнителни акценти, например: "той беше скиталец и кат дете прост", " а той, беден, гол, бос".В одата "Левски" героят се представя като субект на странстването. Екзистенциалният му образ засяга не само личното му битие, но и историческата съдба на целия народ.Свещеният маршрут в странстванията на Левски е паметник на неговата апостолска жизнедеятелност, симвал е на активното творческо участие на героя в народно историческата съдба, израз е на народната признателност.Пътят на Левски от манастира до свещенното бесило е всъщност метафора на народния път от тъмнината на робството до идеята за свобода, от липсата на национално съзнание до сдобиването с национална идентичност.
Темата на срама и падението присъства във всички творби на цикъла, а в девет от тях тя е назована с най-прякото си име или с черковно славянския му синоним "стид".И така е не само в "Паисий", чието мото още съдържа израза "поради що се срамиш...", а стиховете му - "че е срам за всякой, който се отрича от своя си рода", "дето се срамите от вашия брат", "та на вашто племе срам нанася вам, о, безумни люде, а вий сте му срам".Така е още в "Левски", "Перущица", "18764, "Каблешков", "Братя Миладинови" ,"Братя Жекови", "Бенковски".
Темата на срама в "Епопеята"е колкото противоречива, толкова и многозначна.Срамно е дългото търпение на роба - "от толкоз търпене усетиха срам" / "Каблешков" /, срамен е памисълът за отказ от наченатата борба - "и никой от тях за здаване срамна уста не отвори", "една жена вика:"Чуйте! Срам!"и пушна към войската царска"/ "Кочо" /, срамна е подлостта, срамна е рабската паника, настъпила след погрома - "паденя бързи, и измени нови, стиден плод на дълго влачени окови, хвърлиха в борбата своя вечен срам", "издаден неказвам от коя ръка, защото срамът ми изгаря челото" /"1876"/,"защото в тез дни на ужас и смърт при много подлост, предателства, глуми"/ "Караджата"/.Началните думи на "Опълченците на Шипка" - "нека носим йоще срама по челото","дирите стидни" - наистина не започват от нищото...Тъкмо тази доблест обаче да се подчертаят сенките в действията и бездействието на собствения народ хвърля още по-черна сянка върху "Фенер, по срама си позорно прочут", върху тирините, убийците, обезчестителите.Позорът на насилието ражда позора на робите, който с цялата откровеност на описанието му се превръща в гневен стон за участта на българите и удар върху потисничеството.Така всъщност започва и подкопаването на плоското, едноизмерно разбиране на този важени страшен мотив в "Епопеята".Воювайки с него и търсейки сложността на нещата, Вазовият цикъл дори дава глас на най-пошлите, най-верноподаннически предсави - за да ги отрече и с още по-голяма сила изтъкне величието в падението и поражението.Когато повеждат героя към бесилката -
"Караджата гордо, сред смехове груби,
вървеще замислен към позорний стълб..."
За хулната тълпа на победителите Караджата е посмешище, а бесилката му "позорен стълб".Позорно е това поражение, както подсказва последната творба от цикъла, и за много от оценките на "сериозната" история.Грубият присмех на победилото насилие обаче само още по ярко откроява мъченическото и борческо величие на героя, който и под бесилката продължава да се бори духом и словом и умира със заветните думи "смърт или свобода".Това преобръщане на оценките протича най-остро в "Левски", където темата на падението се развива от предателството на позорния поп, минава през предателското безразличие на онези, които "умираха мирни на свойто легло с продадена съвест, позор на чело" и завършва с гаврите върху победените борци, които се тресат под безилката.И зловещият образ на тази бесилка става събирателна точка на драматичната сложност на борбата, смъртта и безсмъртието и на оценките на тези най-същностни точки в битието на един народ и един човек:
" О,бесило славно!
По срам и по блясък ти си с кръста равно!
............
и смъртта на тебе, о , бесилко свята,
бе не срам, а слава нова на земята...
Всички герои на "Епопеята" са разположени във високата небесна сфера, което е доказателство за тяхното величие и национална святост.Така в "Епопеята"се строи светлия пантиеон от богове, хора и герои достигнали небето и безсмъртието.Според "Епопеята" всичко, което е сега - свободата, новото гражданско битие на България, изтритият от лика й позорен знак на робството е резултат на миналото, последица е от делата на героите хвърлили "искра в народната свяст".Едно срещу друго стоят сакралното време на епопеята и профанното време на авторовата сегошност с ожесточените партизански боричкания и егоизтични материални стремежи.
Победата върху скалистия старопланински връх осмисли и извиси столетната борба на българите, а нейното описание се превърна в духовна и художествена победа на наследниците, защото доказа способността им да се вживеят в нея, да я изживеят със сложността й и да я превърнат от "Епопея тъмна, непозната нам" в светла и съпричастна съставка на своето настояще и бъдеще.