Величието в поезията на Вазов

Иван Вазов е първият професионален писател в българската културна история, първият, който превърна литературата в свое единствено призвание и съдба. Той е живата връзка на две епохи – Българското възраждане и следосвобожденското време. Връзка не само тясно литературна, но и като всеобхватна духовна традиция. Като художник от възрожденски тип Вазов мисли в подчертано народностни категории. Той се стреми да изрази не толкова сърцето на отделния човек, колкото копнежите на целия народ. В пъстрото многообразие на живота народният поет търси преди всичко големите национално-исторически обобщения. И същевременно творчеството му може да бъде остро критично, дори сатирично изобличително. Художественият стремеж на Вазов е отражение на социално-битовата и национално историческата обусловеност на човешкото битие. Неговият характерен епически размах се определя от пълнотата, с която той обгръща облика и развитието на българското общество. Това превръща творчеството му в истинско българознание.
 В поезията на Вазов битува величието, което той свързва с темата за патриотизма. Патриотизмът за него е обичта към България, докато при Ботев е любовта и омразата. За Вазов България е народът като цяло – народът в неговото историческо битие; народът с неговата земя – красотата на природата; с неговия език – езикът като най-съвършен инструмент на един народ да развива културата си; народът в неговото социално битие.
 Основна тема в творчеството на Вазов е борбата на българския народ за национално освобождение. Към тази тема той се връща постоянно и я претворява в различни по жанр творби. Най-значителни произведения от този тематичен кръг в неговата поезия са първите му стихосбирки “Пряпорец и гусла”, “Тъгите на България”, “Избавление”, цикълът “Епопея на забравените” и поемата “Грамада”. С тези произведения Вазов прониква дълбоко в епохата на Възраждането, чувства бунтовния дух и създава безсмъртни образи.
 Величието на Вазов се разкрива чрез образа на България и народът като цяло. За народния поет важно място в творчеството му заема народа с неговото историческо битие. Първата стихосбирка “Пряпорец и гусла” е родена от дните на революционен подем. Тя държи връзка с поетическата традиция на Ботев. Самото заглавие е символично: “пряпорец” – това е борбата, водена против тиранията, символно изразена чрез представата за знамето, гуслата е поезията, която ще вдъхновява борците.
 В тази първа стихосбирка битува и първото значимо лирическо произведение на народния поет “Борът”. Много често критиката прави съпоставка с бора като образ в поезията на Хайне. При немския поет борът се натоварва със символично значение, свързано с интимния свят на поета. Той при Вазов има раздвояване на внушенията, породени от пластичната изобразителност и активната съпоставка със спомена на вековете. При Вазов има метафорична натовареност в изобличителния план, а ако трябва да се търси ключова дума и ключова антитеза това ще бъде през опозицията и взаимната връзка на идеята на непокорството и стихийната мощ. Тук Балкана е символ на българската държава. Основната идея, която търси величието и идеята за съпротива, чиито корени са в историята. Прекрасното и героичното са отнесени към интимното им преживяване.
 Първата стихосбирка на Вазов се познава с доста известни по своето битуване стихотворения, сред които е и “Де е България”. То има съчетание между химична и одична жанрова основа. Чрез реторични въпроси, възклицания и обръщения лирическият говорител изгражда образа на родината. Чрез географските реалии, Вазов не само разкрива красотата, но и очертава границите на България. Това напомня поемата “Хайдути” на Ботев, но разликата е в начина, по който пространството се очертава чрез мащабността им. Реторичният въпрос “Питат ли ме…?” има много отговори, които дават възможност да се разгърне основната идея за непроникване на българщината в личното пространство на лирическия “аз”. Географските реалии не само очертават художественото пространство, но и сами се напластяват в общата парадигматична колона. Освен чрез географските представи, поетът изгражда образа на родината и чрез идеята за нашето историческо минало. То е визирано и чрез конкретни исторически имена: “Рижте Търново, Преслава”. След всички въпроси следва отговорът – лирическата емоционална поанта “Там роден съм!”.
 Подобно на Ботев, който пише програмното си стихотворение “До моето първо либе”, Вазов създава “Новонагласената гусла”. Творбата е нов момент на самоосъзнаване на поетическия дълг. В нея се срещат обикнати анафорични повторения с много подчертано присъствие на лирическия “аз”, изнесено напред очевидно. Между трета и четвърта строфа се получава пречупване и на интонацията, и на смисловите внушения. Пречупването е в поантата. Връзката с Ботев е и чрез идеята за клетвата, но тук мотивът е трансформиран – клетвата идва от лирическия “аз”:
   …Да онемеят струни несвесни
       да опустеят песни лъжливи!
От този момент пътят на Вазов е пряк и ясен. Централен образ в неговото творчество става родината, основно чувство патриотизма. “Новонагласената гусла” поставя начало на патриотичната и гражданската поезия на Вазов. Последната строфа носи ключовите думи: “ази ще пея песни свободни”.
 Стихосбирката “Тъгите на България” отразява трагедията на потушеното Априлско въстание. Жестокото сътресение от катастрофата е ускорило творческото съзряване на поета. “Тъгите на България” започва със стихотворението “На България”. Риторичното обръщение: “На теб, Българийо свещена” визира отношението на лирическия герой към страдащата родина. Заглавието е едновременно посвещение и пояснение за какво се пише. Вазов се опитва да прави раздвижена организация на стиха. Тази грандиозност на мащабите, съчетана с плакатната опростеност на рисунъка, създава огромно емоционално напрежение, което издига лирическия субект над обикновените човешки кръгозори и му вдъхва категоричната увереност на пророческите видения. За разлика от Ботев, които не използва сравнения и предпочита метафорите, Вазов използва сравнения, метоними. О това не е само конкретния образ на родината, потопена в кръвта на чадата си след разгрома на въстанието, а е обобщен образ на майката. Това е изграден лик на Пиета, която страда над мъртвите си чада. Чрез мотива за песента се носи връзката с идеята за страдащата майка, за активния и неувяхващ живот на словото, за силата на народа.
 Темата за величието много изразително битува в стихотворението “Векът”. То носи общочовешки измерения и национални обобщения. Съществува гледище влитературната критика, че кръгът “мисъл” въвежда връзката с европейската култура, с която се опитва да измерва българската литература с европейската. Но и Ботев, и Вазов поставят както проблематиката в своето творчество, така и художествената си поетика в активно съизмерване с европейското културно пространство. Акцентът на съпоставката между родно и европейско е подчинен на яркото патриотично съзнание на историческия момент, в който се вписва литературния процес. Още епиграфът: “О, tempora! O, mores!” носи връзката както с основите на европейската култура, така и с неспокойствието на патриотическия патос, познат от възрожденската литература. Стихотворението се състои от шест части, които изумяват с мащабността на контекста. В него е раздвижена проблематиката. Техниката на изграждането се вписва с риторични въпроси и полимичен тон. Първата част е изградена чрез ключовата въвеждаща опозиция “нищожен – велик”. Още самото начало провокира изградената представа за времето въвело понятия като “правда, свобода, прогрес”. Втората част разчита на пластичната изобразителност, на директното внушение на изобразителнатта стихия, в която хиперболата, остротата, чувството за детайла, епическата общителност раждат картини непознати по своята сила. Гео Милев в поемата “Септември” по-късно си позволява така силно драстичен оварваряващ поглед върху действителността. Сравнение може да се направи и с фейлетоните на Ботев, където езиковата свобода се домогва до подобни внушения, защото в плътта на една лирическа творба като “Векът” тези внушения са реалност. За тази картина допринася звукописът, апосиопезата и паронимията. При представата “юноши зелени с прободени сърца” светът работи като усещане. Умалителните “краченце, главица” служат като контраст на зверството. Чрез тези детайли чувството е потрес, а не сантименталност. Третата част започва с поредица реторични въпроси, чиято функция е заостряне на полимическата насоченост. Риторичните въпроси водят до конкретен отговор:
Какъв е този век страшен?…
Каква е таз Европа, с човещина прочута…
Четвъртата част подхваща на ново ниво възрожденския и следосвобожденския мотив, че “Господ е металът”. Тази тема разработва Петко Славейков в “Песен на паричката ми” и Ботев в някои фейлетони и в “Това ви чака”, “Примери от турското правосъдие” с идеята, че парата движи света. “Векът” наподобява в някои от вложените идеи “Политическа зима”, и “Борба” на Ботев. Петата част е антитеза а шестата – синтез. Антитезата е на доблестта, а финалът и въвежда един мотив, много активен в българската поезия – Прометеевския, намерил по-късно измерения в стихотворението “Не се гаси туй, що не гасне”. В синтеза риторичните въпроси са кратки, създава се силен анжабман, чрез който се отговаря “Що е тоз век?”.
 Величието Вазов разкрива и чрез красотата на родната природа. Една от големите заслуги на Вазов към българската поезия е, че той открива за нея природата като извор на поетическо вдъхновение и като самостоятелен обект на политическа възхвала. Вазов пръв в нашата литература превръща природата в самостоятелна и Ј посвещава голянм дял от творческата си дейност. Мотивът за природата във Вазовата поезия звучи от първите му стъпки в стихотворението “Борът” до последната му стихосбирка “Люляка ми замириса”. Докато в поезията на Ботев природата е в действие, при Пенчо Славеков тя е съзерцание, при Вазов природата е описателна. През 90-те години на миналия век той създава стихосбирките “Поля и гори”, “Италия”, “Скитнишки песни”. Основното чувство, което изразява Вазовата лирика, е възторг от величието и красотата на природата. Поетът е опиянен от нейните прелести. Обхваща я в нейната безкрайност и вечност. Романтичното чувство за възвишеното и грандиозното в природата прави естествен патетичния тон в тези стихотворения. Но и сред природата поетът стига да философски размисъл за битието и неговата същност. В друг план природата като контраст извиква размисъл за судбата на човека. В трети план стиховторение като “На Ком”, “Родопите”, “В Малата планина” са изразени патриотични социални и хуманитарни чувства. В тях битува задълбочен размисъл върху човешкия живот. Контрастът между красива природа и жалкото съществувание на селяните е драстичен. Стихотворенията “Планинци”, “Ямби”, “Изгнанници” се родеят със социалните творби на Яворов. Контрастът природа – общество у Вазов придобива ново съдържание, като изразява конкретни граждански и патриотични. Стиховторението “На Ком” потвърждава идеята, че и сред природата народния поет не изоставя мисълта за човека. С много силно усещане за страданието лирическият говорител изповядва. Романтичното чувство за природата води до пантеистичното Ј възприемане. Един от най-характерните особености на Вазовата пейзажна лирика битува в стиховторението “При Рилския манастир”. Това е ода за природата. Основно чувство е родството и с нея. Анафората в първия стих на всяка от осемте строежи “сега съм у дома” грабва вниманието и интригува. Понятието “у дома” се свързва със затвореното пространство на уюта в домашния бит, но лирическият “аз” който е тъждествен с поета, използва повторението за да потърси органическа връзка с естествения живот на природата, с възвишаващите простори на планината. Така се разкрива целителното и въздействие. С географска точност и поетичен размах е пресъздаден величествения рилски пейзаж и лирико-философские настроения, които буди у лирическия “аз”. Свързването на понятието “у дома” с прелестта на планината налага идеята за връзката, която чувства художественият субект с природата и нейното въздействие. Емоционален израз на тази идея е и интимното сравнение с “майка нежна съща”. Усеща се характерния вазовски патос на възторга и преклонението. От конкретното – пластичното пресъздаване на природната картина поетът се насочва към по-пълно и задълбочено разкриване на чувството, което тя буди у него. Той се стреми да го осъзнае и да го изрази чрез емоционалния епитет “сега съм в моя мир – мир въжделен и драг”. Рила възражда творческите сили на “аз”-а, насочва го към философски размисъл върху великите закони на битието. Чрез одухотворяване на природата, обръщения и възклицания, лирическият “аз” се прекланя с благоговение. Слял се с красотата на Рила, той чувства нейното величие и затова искрено изповядва: “Аз тук не се родих – тук бих желал да тлея”. Вазов отдава нескрито почитание на планинските пейзажи. В обширния си пътепис “Великата рилска пустиня”, той говори за въздействието на природата върху човешката душа. В стиховете му оживява цялата прелест на родината, битува цялата обич към България. В стихосбирката “Избавление” е публукувано стихотворението “Разходка до Баняса”. Третата част се отнася до България. Лирическият говорител използва съпоставка с природата в родината ни и в Румъния, за да покаже, без да умаловажава чуждото. Сравненията и изброяването на елипсите е допълнено от текст с повишена степен на лирическа експресия.
 За Вазов България се утъждествява с представата за народа с неговото трудолюбие и социално битие. Величието на Вазов битува и в темата за войните. Мотивацията на Вазов да се обърне към тази тема на пръв поглед изцяло се вписва в духа на общоприетата теза за “певец на българските съдбини”. Вазов е летописец, но има и по-дълбока мотивация. Само седем години след Освобождението, Вазов вече е достигнал до своето огорчение и негодувание от съвременната му действителност. Творческият му импулс е много силен, когато вдухновението идва от националната героика. Като творец той търси върховна екстремна изява на българина. Войната е възможност да се възкреси българската слава, да се повтори героизма на едно отминало време.
 Чувствата с които Вазов посреща Сръбско-българската война са сложни и противоречиви. Те показват не само болката и скръбта по жертвите. Но гнева и възмущението на Вазов заради братоубийствената война. И в същото време патриотичният патос е толкова силен, че възхвалата и опоетизирането на българската войска и нейната победа е един от основните акценти на тези текстове.

Войните заемат голямо пространство от историята на българската земя и стават една от основните теми в творчеството, и на първо място в поезията на Вазов. И тук поетът остава верен на своя подчертан демократизъм. Вниманието на поета е привлечено от войните в който българския народ е въвлечен няколко пъти. Те на мират отзвук в стихосбирката “Сливница”, “Под гърма на победите”, “Песни за Македония”, “Нови екове”. Не всички стихове посветени на войните имат еднаква художествена стойност. Не въвъ всички той успява да изрази действително народните чувства. Стихотворенията, в които се слави героизма на българския войник в Сръбско-българската война са вдухновени от истинско патриотично отношение. Свтихосбирката “Сливница” битува образът на един изключителен в своята жертвена отдаденост български войник. Скромен и безстрашен, воден  от силна любов към родината, той показва изключителан храброст. Поетът се прекланя пред него и това усещане е визирано още в заглавието на стихотворението: “Само ти, солдатино чудесни”. Вазов разкрива патриотичния подем на народа, който отива на война със съзнанието, че ще защити своята национална независимост и национални права. С много наивитет и с език близък до народния е изградено стихотворението “Бащата на доброволците”.
 Войната при Вазов е визирана и чрез символите на разрушение, които в стихотворението “Първият убит сърбин” са определени като “огън” и “меч”. В условен план образът на войната се извежда чрез човешкото страдание. Като хуманист и гражданин Вазов более от войната. При него врагоре няма. Има гняв към управляващите, които крал Милан, защото в убития сръбски войник поетът вижда брат. Това е и темата на стихотворението “В окопа”.  Още заглавието отвежда към военната тематика, към обреченост и разруха. Изградена в диалогична форма, творбата създава ситуация на искреност и убедителност, а думите на сърбина, предадени на езика му подсилват това чувство. В стихосбирката “Сливница” излиза едно от популярните стихотворения “Новото гробище над Сливница”. То синтезира в себе си представителната Вазова идея за човека във войната. Текстът се гради като мисловен разговор с загиналите. В лирическо преживяване пулсира болката на гибелта на родолюбците и гордостта от жертвения им героизъм. Текстът акуализира познати или представителни на Вазов теми – за подвига и забравата му, за трагичното и героичното. Човешките ценности тук са видени в плана на идеологическото. Творческият субект скърби за загиналите, но представя саможертвата им за родината, за свободата като върховно себепостигане за човека и затова смъртта не се проблематизира. Човвешкият живот се осмисля в плана на родолюбиовия дълг. Ролята на твореца във Вазовите текстове за войната е роля на певеца, на този, който ще възвеличи, ще съхрани за поколенията спомени за героичното.
 В елегията “Новото гробище над Сливница” има много активни движения на чувството, преместват се и се свързват силно одическо и елегическо начало. По тоналност и по измерение на подвига творбата прилича на Ботевата балада “Хаджи Димитър”, но с нова съвременна трактовка. Характерните военни изрази пресъздават атмосферата на войната. Творбата започва с директно обръщение, което скъсява дистанцията и създава интимен тон на скръбното чувство. Спокойната тържественост се носи пос коро от лексиката, която е нетрадиционна за лириката:
  Покойници, вий в други полк минахте,
  де няма отзвък, ни зов за борба,
  вии братски се прегърнахте, легнахте,
  и “Лека нощ!” навеки си казахте –
   … до втората тръба.
 Със скръбно тържествен тон с прости и строги образи на областта на военния бит поетът възвеличава подвига на безименните герой. Библейския образ – съдник е разкрит в многозначността на “втората тръба” – второто пришествие, което ще доиде с тръбен звук. Напрежението се ражда от трагическо-интимното изживяване, маркирано чрез клише-идиом, което развива и буквалното значение “Лека нощ”, “Спете в мир”. Изразително е внушен и подчертан колективния характер на героизма, в който отделния човек се слива във внушителния образ на борците, побратимени от подвига и смъртта. Техните лирически образи са изградени в героично-повдигнат план. Те са храбри войни и достойни синове на родината. Единствено на нея е посветена тяхната саможертва. Ключовата строфа, както в “Обесването на Васил Левски” от Ботев е изразена чрез образа на родината:
  Българийо, за тебе те умряха,
  една бе ти достойна зарад тях,
  и те за теб достойни, майко, бяха
  и твойто име само кат мълвяха,
  умираха без страх.
Тук се развива напрежението между интимното “Българийо” и вечното “майко”, между трагическото и великото. Поетът се прекланя пред тези, които са изпълнили свещения патриотичен дълг, пред бойното им другарство. За да разкрие техния подвиг в истинското му величие, той изтъква подтика за героична саможертва, източника на морална сила и безстрашие. Тържествената военна патетика и дълбоката човешка скръб в стиха на Вазов се сливат естествено и непринудено чрез персонификацията на родината в образа на майката. Достигнало своята кулминация, патетичното чувство спада и четвъртата строфа прозвучава с елегичен тон. Той преминава в упрек към забравилите подвига на българските войници. Поетическата метафора “забвението цъфти” изразява възмущението и болката на лирическия говорител. Но споменът за тях живее в сърцата на майките, чийто образ е обкръжен от библейския ореол на майката – мъченица, а този образ придава вечния тон на скръб и болка по загубените чада. До образа на майката се нарежда образът на поета, а чрез неговата песен се носи мотива за безсмъртието на подвига, вечността на делото им. Към тази представа води и словосъчетанието “венец ви свих”. Ключовите думи “битка”, “Витоша”, “ура” визират ново взаимопроникване между човешката природа и между човека и България. В последната строфа лирическият говорител се връща към основния елегичен мотив. Тя носи ясна връзка с първата и като повторителност със композиционно значение, и като ново ниво на основния мотив. Епитетът “ледни” навлича ужаса на смъртта. В елегията “Новото гробище над Сливница” естествено се преплитат чувствата на обич, възхищение и преклонение с чувствата на болка и страдание. Образът на майките въплъщава в себе си страданието на целия народ, изразява човешката мъка, която войната носи.
 Творбата “Елате ни вижте” висува ужасяващата мизерия на планинските села. “Елате ни вижте” е реплика. Още самото заглавие носи призивност. “ни “ обобщава представа за всички нещастни хора. Първият стих ое е израз на изострена чувствителност към страданието. Безглаголните изречения и изброяването правят картината статична и сполучливо изобразяват мъртвилото, което владее селския дом. Домът е симвло на топлота, а от тази творба се чувства студенина, мрак, зла бедност. Затова допринасят детайлите и елипсата:
  Под гола пръст! Смрад, дим, стени окадени,
  тъмничен въздух; в полумрак потопени
  човеци и дрипи…
Картините и звукописът, засилват тежкото внушение, а литерацията дава буквален звуков израз на преживяното и видяното. Сравнението носи чувство на потрес: “Скот и стопанин – духовно сближение”. Поетът не обвинява, защото обществото е направило такива хората. Те са потъпкани. Селянинът се труди, той прекарва целият си живот в “труд тежък и пот непрестанна…”. Страшната бедност и робската работа носят не само физическо изродяване и изтощение, но и духовно опустошение. Картината на социалната неволя е запомняща се по своята правдивост и изобличителност. С болка звучи авторовото обобщение: “Човекът словесний паднал е до скота”. Тов а напомня орача-селянин от “На нивата” на Яворов. Пластичността и изразителността на детайлите са израз на реалистичен стил. Угнетяващото чувство става все по-силно, градацията стига своята кулминация. Грижата на тези нещастници е как да съществуват. Всяка строфа завършва с все същия изразително скъсен стих, който пронизва съзнанието с протестния вик “Елате ни вижте”. Викът е отправен към социума. Авторът разкрива конфликтите между личността и обществото във втората част на творбата, рефренът придобива конкретбна насоченост. Той е гневно изобличение, възмущение, удар върху съвестта на властимащите.
 Величието на народа народният поет свързва с езикът йкато най-съвършен инструент, за да се развива културата на нацията. В творбата си “Българския език” Иван Вазов определя ясно и недвусмислено величието и ролята на езика – най-съвършения инструмент на един народ да развива културата си. Поетът и българина Вазов, е неравнодушен към всичко, което засяга родното и особено към словото. Творбата е актуална и защитава Нова България, нейната млада свобода и родната реч на свободния народ. “Българският език” е ода, в която поетът възпява и брани родната реч. Това превръща одата в полемика с хулителите на родното. Поради художествената задача, която си поставя лирическия говорител, основния художествен похват е антитезата. В градация са показани любовта и гневът. Позицията на поета се слива с неговия дълг да отхвърли обвиненията и да разкрие красотата на родната реч. Преклонението, възхитата, гордостта и възторгът от силата и мощта на родния език е разкрито в цял куплет риторични въпроси. Лирическото изживяване е предадено с развоя на чувството. То носи преклонението на българина-патриот. Чрез отношението на твореца езикът е оценен като реч не на народ робски, изстрадал, а като слово на народ за богата душевност и твърд дух. Вазовото разбиране за родната реч е традиционно. В стихотворението “Родна реч” езикът е възпят поетично, образно като “ту арфа звънлива, ту меч на майстор художник в ръцете…”. Творбата “Българския език” е ода и полемика, и завет и обет. Този обет звучи във финала на стихотворението: “И с удара на твойта красота / аз хулниците твои ще накажа”. Народният поет възпява вдъхноено речта, на която изпя в продължение на половин столетие най-хубавите песни за българия българското.
 Половин век Вазов твори за България и българското. Много от неговите творби са равносметка на изминалия съзидателен път. До последния ден от своя живот Вазов запазва неувяхващата си младост, неотслабва интересът му към света, не престават да го вълнуват съдбините на родината, красотата на природата, магията на любовта. Дори и в неговата лирическа изповед “Люляка ми замириса” централен мотив е съдбовната връзка на поета с историческия живот на България. България е фокусът, който събира всички линии на Вазовото творчество, вечният извор на неговото вдъхновение, постоянната тема, основният образ. Прониквайки в интимния свят на човека, той търси неговото съотношение с националната съдба. Активното идейно и емоционално присъствие на твореца като лирически “аз” и лирически говорител придават своеобразно очарование на творбите му. Още приживе обществото нарича Вазов народен поет и това става негов синоним. Вазов е народен поет в най-богатия смисъл на това понятие. При него то еднакво означава и национален, и демократичен, и общодостъпен. Като се започне от написаното от началото на неговия поетически път програмно стихотворение “Новонагласената гусла” и се стигне до лирическата стихосбирка в края на живота му “Люляка ми замириса” в творчеството на Вазов се открояват ясно като специфичен мотив постоянните самопреценки и равносметки продиктувани от неговото разбиране за обществената отговорност на поета, отговорност, пред своето време и пред своя народ. Тук битуват стихотворения като “Съзерцание”, “Жива история”, “Недопята песен”, и “Бъдещето”. Въпреки, че пет години Вазов твори поезия, стихотворението си озаглавява “Недопята песен”. Написана в “аз” форма творбата завладява с откровението. В нея чрез ключовите думи присъстват образа на поетовата душа, страданието, родината, гроба и песента. Равносметката, която прави обединява тези образи в един център, това е родината, която за Вазов е съсредоточие на всичко мило и родно. Чрез риторични въпроси, цял куплет, творецът дава отговор на вътрешните си терзания. Търси пречистването на съвестта. Поантата звучи в четвъртия стих, чрез обръщение към родината и одухотворяването и се създава онази вечна връзка творец-родина, пред чийто олтар Вазов се прекланя и търси пречистване:
  Но родино, за тебе пях,
  ти цяла беше в песента ми.
  И да открия не посмях
  светаята светих в душа ми.
В изповедта звучи и болката на твореца, че погълнат изцяло от големите общонародни проблеми, той не е разкрил докрай интимния свят на душата си. Не болка, не огорчение, а типичната вяра в родното и българското звучи в стихотворението “Жива история”. Историята на родината Вазов свързва с образа на Балкана, образ, който се среща в песенния фолклор през личното творчество на Ботев, Вазов, П.П.Славейков и Вапцаров. Той е символ на българщината, на свободния дух, на родното. Изградена в “аз” форма творбата звучи като изповед и заклинание. Свидетел на бурни променливи години, лирическият говорител има право да заяви “свидетел бях на всички съдбини”. Народ и творец изграждат и възпяват битието българско, а осъзнал приживе своето място в културния и обществен живот Вазов изрича: “История съм жива тук”. Озаглавено “Съзерцание” стихотворението отразява равносметката на един живот, изпълнен в служба на отечеството. Чрез анафоричното повторение изповедността добива още по-голяма искреност, усеща се болка, че всичко тленно има свои край. Но над всичко, което Вазов обича стои България. От първите стихове с посвещение “На България”, в които възпява страданието и мощта на своята родина до последните изповедни творби този образ стои като съсредоточие на един живот. Интимно близкото “Българио” и мотива за песента като вечно живия народен дух изграждат един образ, който Вазов носи през целия живот в сърцето и поезията си – обичта към България:
  Българио, аз всичко тебе дадох:
  души, сърце, любов, зари небесни,
  от теб приети – върнах ти ги в песни…
 Вазов е творец с патриотично съзнание и счита, че поезията му трябва да служи на народа, да бъде отзвук на неговите чувства и затова откликва на всяко събитие жизнено важно за народната съдба. Лириката му се отличава с богатство на поетичните мотиви. Тя е народностна по форма. С цялото си творчество той доказва, че служи на родината и на човешкия прогрес. Между стихотворенията му, размисъл върху същността и смисъла на поезията открояващо е моите песни. То е правдива и задълбочена преценка на извървения творчески път. Началото на творбата завладява със спокойната увереност на Вазов в безсмъртието на неговото творческо дело. В “Моите песни” “аз”-ът говори за поезията си като исторически факт. Той създава неизбежността на физическата смърт, което очаква и него, но поезията му ще остане да живее и след като той си отиде от света. Уверено, спокойно звучи лайтмотива на стихотворението: “Но мойте песни все ще се четат”. Неговото противоречие в края на всяка строфа се налага убедително и силно. Поетът се обръща към своето творчество и му прави съдържателна характеристика. Неговото творчество е черпило вдъхновение от съдбините на народа, живяло е с неговите болки и радост. Чувството за граждански и патриотичен дълг определя тематичната му и емоционална природа:
  В тях зов се чуй за правда, за свобода,
  любов и благи чувства ги красят.
Поетът е бил винаги близо до историческите съдбини на народа. В неговото творчество е притворена красотата на родната природа. Поетът изтъква идейните и художествени достойнства на своята поезия със спокойна увереност в известна градация:
  Те жив са отклик на духа народен,
  а той не мре и дор сърца туптят
  от скръб и радост в наший край свободен
  и мойте песни все ще се четат…
Вазов спечелва любовта на народа, защото остава верен на обещанието, което дава като младеж в стихотворението “Новонагласената гусла”. Когато половин век по-късно в своята юбилейна реч по случай по 50-годишната творческа дейност преценява своя извървян път, поетът изповядва: “Аз работих половин век на книжовното поле движим от вътрешен тласък…Аз пях за България, защото я обичах; аз насаждах в младите души вяра и обич към света, защото бях син на България; аз прославих нейната божествено хубава природа, защото бях очарован от нея; аз се вглъбявах в историята им, защото бях пленен от величието на нейния минал живот…аз не можех да остана хладен, аз се радвах, аз плаках, аз трептях с душата на целия народ. И всичко това изразих в моята песен…”