Във всяко свое произведение големият български писател Иван Вазов намира повод да изрази безпределната си любов към родината, към която той питае безусловна и безкрайна преданост, която люби и истински обожава.
Но в следосвобожденското си творчество към опиянението от България, към възторга от нея се прибавя и едно ново чувство – чувството на негодование срещу недъзите на новозараждащото се буржоазно общество. С острата си наблюдателност той вижда, че в нова България свещените завети на възрожденците и борците за национална свобода са не само забравени, но лежат оплюти и стъпкани в калта.
Патриотът Вазов с болка констатира грубия материализъм на новите управници, хвърлили народа в бездната на едно ново социално робство. Не за такава България мечтаеха и загинаха Раковски и Левски, Караджата и Ботев.
От позициите на своя дълбок хуманизъм и демократизъм, с метода на критическия реализъм, Иван Вазов изобличава в редица свои творби цялата ни порочна следосвобожденска действителност. Най – открито се въмущава той от социалното неравенство, което е най – ярко предтсавено в стихотворението “Елате ни вижте”. Тази творба е лирическо изображение на тежкото положение и безкрайната мъка на българския народ през 90-те години на миналия век.
С внушаващи безглаголни изречения се рисува натресаващата картина на крайната мизерия на народа ни, на духовната слепота, на живота му без радост, без песен и смях:
“Под – гола пръст! Смрад, дим, стени окадени,
тъмничен въздух – в полумрак потопени
човеци и дрипи...На също гноище
лежи скот и стопан, духовно сближени.”
Обречени на вечен глад, хората са изгубели и своето човешко достойнство. Нещо покъртително има във външния вид, в сбръчканите лица на младите жени и преждевременно застарелите деца, разкриващи така ярко народното страдание и мъка. В бедните им хижи единствени гости са болестите и смъртта. И всичко това, когато на базата на труда на тези забравени и от бога труженици, българската буржоазия гради своя разцвет и живее в разкошни, богати палати.
И не случайно в края на всяка строфа горещият хуманист и демократ е поставил рефрена “Елате ни вижте”, отправен към ситите, към онези, които под булото на гръмки фрази за грижите си към народа и народното благополучие градят единствено своя възход и просперитет.
Напразно поетът зове тези самозабравили се охолници да дойдат и да надникнат през изгнилия плет на бедняшките колиби. Буржоазните управници съзнателно държат народа в мрака на невежеството, за да могат по – безприпядствено да го експлоатират. Те не се трогват от нищо, което е извън техните интереси. Грубият материализъм ги е хвърлил в бясната надпревара за повече власт и пари.
След тази ярка реалистична творба, като своеобразен протест срещу следосвобожденската действителност звучи и разказът “Дядо Йоцо гледа”, който в основата си третира проблема за народния патриотизъм и любовта към всичко българско и родно. Но още във встъплението писателят загатва, че ако възкръснат тези, които са умрели преди осовобождението, биха се чувствували като чужденци в собствената си родина. Вазов истински им завижда, че не могат да изпитват горчивите разочерования, които изпитват хората от народа. Самият факт, че главния герой е слепец, подсказва, че само един сляп човек може да се възхищава от това, че България е свободна и няма турци.
Защото от гърдите на всеки зрящ човек се изтръгват въпросите: къде е щастието на народа, къде са плодовете на народния труд, къде е икономическия разцвет, къде са мечтаните свободи на народа?
Та дори и слепецът дядо Йоцо се пита учудено “не българското?”, когато, седнал пред селската кръчма, слуша “същата глъчка и шум, същите селски крамоли, същите борби с нуждите и природата”.
Изобщо в целия разказ Вазов критикува. Когато новият български околийски началник решава да посети това затънтени, забравено и от бога планинско селце, е настанен в “единствената по – прилична къща” в селото, на която един от прозорците е “даже със стъкло”.
Каква горчива ирония и неизразима болка лъха от тези редове.
В малкото забутано селце хората едва подочуват за политическите трусове, които предизвиква Срабско – българската война и то защото в нея загива единствения войник от него. С поразителна критичност Вазов констатира:
“В тия няколко бедни хижи вестник не идеше,
защото никой не четеше; даскал нямаше, защото
нямаше школо; поп нямаше, защото нямаше черква;
стражар не стоеше, защото нямаше община...”
Мизерията, нищетата и невежеството с нищо не отстъпват по своята сила на жовота през петвековното турско робство.
Само с тези няколко фрази знаменитият писател щрихова бедственото положение на българския народ през 90-те години на миналия век, когато корупцията и безкрупулентната експлоатация застават на власт в току – що освободена България.
Още в този разказ, а и в редица други свои творби Вазов се обявява срещу войната като средство за разрешаване на политически спорове и проблеми. За него войната е още по – голям бич за народа от всяка експлоатация, защото за интересите на управниците гинат невинни народни синове.
Завоевателните стремежи на българската и сръбската буржоазия поетът рязко критикува в стихотворението “Новото гробище над Сливница”, в което племенно възпява патриотизма на българските войници. С ярка национална гордост той подчертава, че героите от народа загиват не за златния трон на монарха или за кумирите на буржоазията, а единствено за своята любима България, която отново е застрашена от национален и политически гнет:
“Българийо, за тебе те умряха,
една бе ти достойна зарад тях
и те за теб достойни, майко, бяха!
И твойто име само кат мълвяха,
Умираха без страх.”
Тези стихове представляват паметно преклонение пред възвишения патриотизъм на българските войници, оставили своите кости по сливнишките полета.
Но още следващия момент Вазов отправя гневен упрек към буржоазията, която много бързо забравя за народните жертви и оставя над гробовете им да цъфти единствено”забвението”. За мъртвите войни си спомнят само “поета и майките свети”.
Затова като истински патриот поетът – родолюбец се счита длъжен да увековичи святата жертва на героите със своето огнено слово, убеден, че един такъв венец никога няма да завехне и ще поддържа вечно жива славата на тези вдъхновени защитници на България.
Какво потресаващо събитие е била тази война говори фактът, че след четири години Вазов отново се връща към ужасите, които е донесла на народа ни. В стихотворението “Четвъртата годишнина на Сливница” той за сетен път заклеймява войната като възкликва:
“Война позорна, война проклета!”
Това е отношението и мнението на целия народ, от чиито позиции Вазов изобразява и критикува буржоазната действителност.
С тези свои творби Иван Вазов поставя началото на критическия реализъм като творчески метод в българската литература.
Автор: Александър Ненов
Но в следосвобожденското си творчество към опиянението от България, към възторга от нея се прибавя и едно ново чувство – чувството на негодование срещу недъзите на новозараждащото се буржоазно общество. С острата си наблюдателност той вижда, че в нова България свещените завети на възрожденците и борците за национална свобода са не само забравени, но лежат оплюти и стъпкани в калта.
Патриотът Вазов с болка констатира грубия материализъм на новите управници, хвърлили народа в бездната на едно ново социално робство. Не за такава България мечтаеха и загинаха Раковски и Левски, Караджата и Ботев.
От позициите на своя дълбок хуманизъм и демократизъм, с метода на критическия реализъм, Иван Вазов изобличава в редица свои творби цялата ни порочна следосвобожденска действителност. Най – открито се въмущава той от социалното неравенство, което е най – ярко предтсавено в стихотворението “Елате ни вижте”. Тази творба е лирическо изображение на тежкото положение и безкрайната мъка на българския народ през 90-те години на миналия век.
С внушаващи безглаголни изречения се рисува натресаващата картина на крайната мизерия на народа ни, на духовната слепота, на живота му без радост, без песен и смях:
“Под – гола пръст! Смрад, дим, стени окадени,
тъмничен въздух – в полумрак потопени
човеци и дрипи...На също гноище
лежи скот и стопан, духовно сближени.”
Обречени на вечен глад, хората са изгубели и своето човешко достойнство. Нещо покъртително има във външния вид, в сбръчканите лица на младите жени и преждевременно застарелите деца, разкриващи така ярко народното страдание и мъка. В бедните им хижи единствени гости са болестите и смъртта. И всичко това, когато на базата на труда на тези забравени и от бога труженици, българската буржоазия гради своя разцвет и живее в разкошни, богати палати.
И не случайно в края на всяка строфа горещият хуманист и демократ е поставил рефрена “Елате ни вижте”, отправен към ситите, към онези, които под булото на гръмки фрази за грижите си към народа и народното благополучие градят единствено своя възход и просперитет.
Напразно поетът зове тези самозабравили се охолници да дойдат и да надникнат през изгнилия плет на бедняшките колиби. Буржоазните управници съзнателно държат народа в мрака на невежеството, за да могат по – безприпядствено да го експлоатират. Те не се трогват от нищо, което е извън техните интереси. Грубият материализъм ги е хвърлил в бясната надпревара за повече власт и пари.
След тази ярка реалистична творба, като своеобразен протест срещу следосвобожденската действителност звучи и разказът “Дядо Йоцо гледа”, който в основата си третира проблема за народния патриотизъм и любовта към всичко българско и родно. Но още във встъплението писателят загатва, че ако възкръснат тези, които са умрели преди осовобождението, биха се чувствували като чужденци в собствената си родина. Вазов истински им завижда, че не могат да изпитват горчивите разочерования, които изпитват хората от народа. Самият факт, че главния герой е слепец, подсказва, че само един сляп човек може да се възхищава от това, че България е свободна и няма турци.
Защото от гърдите на всеки зрящ човек се изтръгват въпросите: къде е щастието на народа, къде са плодовете на народния труд, къде е икономическия разцвет, къде са мечтаните свободи на народа?
Та дори и слепецът дядо Йоцо се пита учудено “не българското?”, когато, седнал пред селската кръчма, слуша “същата глъчка и шум, същите селски крамоли, същите борби с нуждите и природата”.
Изобщо в целия разказ Вазов критикува. Когато новият български околийски началник решава да посети това затънтени, забравено и от бога планинско селце, е настанен в “единствената по – прилична къща” в селото, на която един от прозорците е “даже със стъкло”.
Каква горчива ирония и неизразима болка лъха от тези редове.
В малкото забутано селце хората едва подочуват за политическите трусове, които предизвиква Срабско – българската война и то защото в нея загива единствения войник от него. С поразителна критичност Вазов констатира:
“В тия няколко бедни хижи вестник не идеше,
защото никой не четеше; даскал нямаше, защото
нямаше школо; поп нямаше, защото нямаше черква;
стражар не стоеше, защото нямаше община...”
Мизерията, нищетата и невежеството с нищо не отстъпват по своята сила на жовота през петвековното турско робство.
Само с тези няколко фрази знаменитият писател щрихова бедственото положение на българския народ през 90-те години на миналия век, когато корупцията и безкрупулентната експлоатация застават на власт в току – що освободена България.
Още в този разказ, а и в редица други свои творби Вазов се обявява срещу войната като средство за разрешаване на политически спорове и проблеми. За него войната е още по – голям бич за народа от всяка експлоатация, защото за интересите на управниците гинат невинни народни синове.
Завоевателните стремежи на българската и сръбската буржоазия поетът рязко критикува в стихотворението “Новото гробище над Сливница”, в което племенно възпява патриотизма на българските войници. С ярка национална гордост той подчертава, че героите от народа загиват не за златния трон на монарха или за кумирите на буржоазията, а единствено за своята любима България, която отново е застрашена от национален и политически гнет:
“Българийо, за тебе те умряха,
една бе ти достойна зарад тях
и те за теб достойни, майко, бяха!
И твойто име само кат мълвяха,
Умираха без страх.”
Тези стихове представляват паметно преклонение пред възвишения патриотизъм на българските войници, оставили своите кости по сливнишките полета.
Но още следващия момент Вазов отправя гневен упрек към буржоазията, която много бързо забравя за народните жертви и оставя над гробовете им да цъфти единствено”забвението”. За мъртвите войни си спомнят само “поета и майките свети”.
Затова като истински патриот поетът – родолюбец се счита длъжен да увековичи святата жертва на героите със своето огнено слово, убеден, че един такъв венец никога няма да завехне и ще поддържа вечно жива славата на тези вдъхновени защитници на България.
Какво потресаващо събитие е била тази война говори фактът, че след четири години Вазов отново се връща към ужасите, които е донесла на народа ни. В стихотворението “Четвъртата годишнина на Сливница” той за сетен път заклеймява войната като възкликва:
“Война позорна, война проклета!”
Това е отношението и мнението на целия народ, от чиито позиции Вазов изобразява и критикува буржоазната действителност.
С тези свои творби Иван Вазов поставя началото на критическия реализъм като творчески метод в българската литература.