Балкански съюз

Военният съюз, формиран  в навечерието на балканската война от Царставо България, Сърбия, Гърция и Черна гора, наречен Балкански съюз,  е  насочен срещу Османската империя. Технически той е оформен с двустранни договори на България със Сърбия на 29 май 1912 година и Гърция на 16 май 1912 г.,  с които по-късно се солидаризира и Черна гора.

На 5 октомври 1912 г. , след нападение на Черна гора срещу Османската империя, Балканският съюз поставя началото на Балканската война.

В началото на 1913 г.  напрежението между съюзниците се засилва и Балканският съюз се разпада, след като на16 юни 1913 г. България започва военни действия  срещу Сърбия и Гърция.

Отслабването на Османската империя през XIX век води до появата на независими национални държави върху части от бившите й владения на Балканите. Тези държави  - Сърбия, Гърция и България, се борят да придобият нови територии от империята, за да си осигурят национално обединение и икономически просперитет. Поотделно обаче те нямат сили да постигнат успех. Допълнителна пречка е Берлинският договор , с който големите европейски държави (Русия, Германия, Австро-Унгария, Великобритания, Франция и Италия) гарантират териториалното статукво, създало се на Балканския полуостров след Руско-турската война.

В първите години на XX век отношенията на България със Сърбия и Гърция са враждебни, тъй като и трите страни се стремят да завладеят Македония. Към 1904-1907 г. в международната обстановка в Европа настъпва промяна, която води до политическа дестабилизация на балканския регион. В този период страните-гаранти на статуквото се разделят на два враждуващи военно-политически блока – Централни сили (Германия и Австро-Унгария) и Антантата (Русия, Великобритания и Франция). В желанието си да привлече нови съюзници Антантата стимулира обединяването на балканските държави в отбранителен съюз. От своя страна, Централните сили поддържат Османската империя.

Първия тласък за създаването на Балканския съюз дава анексията на Босна и Херцеговина от Австро-Унгария.  Под заплахата от военен конфликт с австро-унгарците и Германия, Русия е принудена да признае анексията без да добие компенсации за себе си и за съюзниците си Сърбия и Черна гора. Понеже руската армия все още не е подготвена за война с Централните сили, Санкт Петербург се заема да създаде съюз между балканските държави, който да възпрепятства по-нататъшното разширение на Австро-Унгария в региона. Сърбия, която е пряко застрашена от промяната в териториалното статукво, търси подкрепа последователно от Османската империя и България. Проектът за сръбско-османски договор се проваля, тъй като в началото на 1909 г. османското правителство постига споразумение с Виена по босненския въпрос.

Балканската криза, предизвикана от обявяването на незавиимостта на България и анексията на Босна и Херцеговина, завършва негативно и за Гърция. Под натиска на Великите сили гръцкото правителство се отказва временно от намеренията си да присъедини автономния остров Крит, въпреки че критският парламент отхвърля османския суверенитет и се обявява за съединение с Гърция.

Подновяването на гоненията срещу българите в Македония  и неуспешните опити за прекратяването им чрез дипломатическо въздействие върху Цариград подтикват България също да търси съюз със Сърбия и Русия. Основната цел на България – война за освобождаване на Македония и Одринско, не съвпада с желанието на руската дипломация за запазване на териториалната цялост на Османската империя.

Русия настоява бъдещият съюз да има строго отбранителен характер и затова отказва да даде гаранции срещу румънско нападение, въпреки предупрежденията на Румъния, че няма да допусне разширение на България без отстъпки от българска страна.

Пренебрегването на българо-гръцкия спор за Южна Македония и отказът от принципа за неделимост на областта при преговорите за изграждане на Балканския съюз довеждат до разпадането му веднага след сключването на мира с османците.