Едно от най-тежките сражения по време на Балканската война е Битката при Чаталджа, която се състои на 17 и 18 ноември 1912 година. Българските войски са под командването на генерал-лейтенант Радко Димитриев. Те се опитват да преодолеят защитната линия на Османската Чаталджанска армия на подстъпите към столицата Константинопол, но след понесени тежки жертви са принудени да се откажат. Това е най-значителният военен успех на Османската империя в хода на Балканската война и първото голямо поражение на българската армия след създаването на Третата българска държава.
След разгрома на основните османски сили в Източна Тракия в боевете при Люлебургас и Бунархисар на 2 ноември, българското командване не успява да проведе бързо преследване на дезорганизирания противник. Това дава възможност на османските части да се оттеглят към укрепената Чаталджанска позиция, която е разположена в най-тясната част на провлака, свързващ Константинопол с Източна Тракия и има дължина около 28 км между езерата Теркиос и Бююкчекмедже. Те са реорганизирани в Чаталджанска армия, включваща Първи, Втори и Трети низамски корпус и Първи, Втори и Трети редифски корпус. Общата им численост е около 190 000 души с 350 оръдия.
Българските Първа и Трета армия /която е командвана от генерал-лейтенант Радко Димитриев/ също са реорганизирани след Люлебургаско-Бунархисарската операция. При Чаталджа Първа армия вече включва Първа, Шеста и Десета дивизия, а Трета армия - Трета, Четвърта, Пета и Девета дивизия. Общата численост на българските войски е около 118 000 души с 350 оръдия.
Сравнително тесният фронт принуждава и двете страни да оставят значителна част от силите си в резерв на втора линия. Османското командване разполага на предна линия от юг на север Първи, Втори и Трети низамски корпус, като трите редифски корпуса остават в резерв на около 8 км зад фронта. От българска страна на втора линия са оставени Четвърта и Пета дивизия, които понасят най-големи жертви в
Люлебургаско-Бунархисарската и Лозенградската операция. От север на юг българското командване разполага Трета, Девета, Шеста и Първа дивизия. Десета сборна дивизия е разположена на брега на Мраморно море срещу град Бююкчекмедже.
Първите български части достигат Чаталджанската позиция на 12 ноември и веднага започват подготовка за нападение. Планът на българското командване предвижда нанасяне на главния удар по левия фланг при спомагателен удар в централния участък на фронта, като целта е разкъсване на отбранителната линия и притискане на противника към Мраморно море.
Настъплението по целия фронт започва рано сутринта на 17 ноември 1912 година. Първоначално утринната мъгла подпомага придвижването на Първа и Шеста дивизия до реките Карасу и Катърчису, но когато тя се вдига, те са подложени на тежък обстрел. Първа дивизия е принудена да спре настъплението, а Шеста с големи трудности успява да завземе укреплението Отлуктабия.
Късно вечерта на левия български фланг 29-ти ямболски пехотен полк от Трета дивизия успява да превземе укреплението Илеритабия. Българското командване така и не разбира за този успех и на следващата сутрин укреплението е подложено на обстрел, както от османската, така и от българската артилерия. Около обяд на 18 ноември Двадесет и девети полк се оттегля с тежки загуби от Илеритабия.
На 18 ноември през целия ден османските сили контраатакуват по целия фронт. Българските части претърпяват тежки загуби и командването нарежда отстъпление до изходните позиции.
Поражението при Чаталджа елиминира възможността за сключване на бърз и изгоден за България мир. Българската армия губи инициативата в бойните действия. Претърпените загуби (1480 убити, 1400 безследно изчезнали, 13 000 ранени) и започналата по същото време епидемия от холера, която отнема живота на 1600 души, отслабват допълнително българските части, вече понесли значителни жертви от началото на войната. Деморализацията сред българските войски е съпътствана от втвърдяване на османската политика. Две седмици след сражението е сключено примирие , което трае не повече от два месеца. Бойните действия в района на Чаталджа продължават с прекъсвания до април
1913 г.
Действията на българското командване при Чаталджанската операция са силно критикувани в по-късната военна и историческа литература. Според повечето оценки атаката срещу Чаталджанската позиция не е оправдана от военна гледна точка, а цели главно пропаганден ефект от достигането на български войски до Константинопол. Превземането и окупирането на самия град е трудно постижимо при наличното съотношение на силите, а и Великите сили са против такова действие. Самата операция е започната прибързано, като е пренебрегнато основно правило на военната наука на епохата - укрепени позиции да се атакуват само при значително числено превъзходство.
В направлението на главния удар не е осигурена необходимата концентрация на сили за пробив в противниковата отбрана. За неуспеха на българите допринасят недостатъчното разузнаване, слабата координация между настъпващите съединения и липсата на адекватна артилерийска поддръжка. Резервите остават далеч от полесражението и така половината от българската пехота не влиза в боя. Османският успех се отдава на решението на османския командир, да се откаже от офанзивната тактика, довела до пораженията при Лозенград и Бунархисар и да заложи на отбрана в дълбочина с подобрено, централизирано командване на артилерията.
Автор: Тони
След разгрома на основните османски сили в Източна Тракия в боевете при Люлебургас и Бунархисар на 2 ноември, българското командване не успява да проведе бързо преследване на дезорганизирания противник. Това дава възможност на османските части да се оттеглят към укрепената Чаталджанска позиция, която е разположена в най-тясната част на провлака, свързващ Константинопол с Източна Тракия и има дължина около 28 км между езерата Теркиос и Бююкчекмедже. Те са реорганизирани в Чаталджанска армия, включваща Първи, Втори и Трети низамски корпус и Първи, Втори и Трети редифски корпус. Общата им численост е около 190 000 души с 350 оръдия.
Българските Първа и Трета армия /която е командвана от генерал-лейтенант Радко Димитриев/ също са реорганизирани след Люлебургаско-Бунархисарската операция. При Чаталджа Първа армия вече включва Първа, Шеста и Десета дивизия, а Трета армия - Трета, Четвърта, Пета и Девета дивизия. Общата численост на българските войски е около 118 000 души с 350 оръдия.
Сравнително тесният фронт принуждава и двете страни да оставят значителна част от силите си в резерв на втора линия. Османското командване разполага на предна линия от юг на север Първи, Втори и Трети низамски корпус, като трите редифски корпуса остават в резерв на около 8 км зад фронта. От българска страна на втора линия са оставени Четвърта и Пета дивизия, които понасят най-големи жертви в
Люлебургаско-Бунархисарската и Лозенградската операция. От север на юг българското командване разполага Трета, Девета, Шеста и Първа дивизия. Десета сборна дивизия е разположена на брега на Мраморно море срещу град Бююкчекмедже.
Първите български части достигат Чаталджанската позиция на 12 ноември и веднага започват подготовка за нападение. Планът на българското командване предвижда нанасяне на главния удар по левия фланг при спомагателен удар в централния участък на фронта, като целта е разкъсване на отбранителната линия и притискане на противника към Мраморно море.
Настъплението по целия фронт започва рано сутринта на 17 ноември 1912 година. Първоначално утринната мъгла подпомага придвижването на Първа и Шеста дивизия до реките Карасу и Катърчису, но когато тя се вдига, те са подложени на тежък обстрел. Първа дивизия е принудена да спре настъплението, а Шеста с големи трудности успява да завземе укреплението Отлуктабия.
Късно вечерта на левия български фланг 29-ти ямболски пехотен полк от Трета дивизия успява да превземе укреплението Илеритабия. Българското командване така и не разбира за този успех и на следващата сутрин укреплението е подложено на обстрел, както от османската, така и от българската артилерия. Около обяд на 18 ноември Двадесет и девети полк се оттегля с тежки загуби от Илеритабия.
На 18 ноември през целия ден османските сили контраатакуват по целия фронт. Българските части претърпяват тежки загуби и командването нарежда отстъпление до изходните позиции.
Поражението при Чаталджа елиминира възможността за сключване на бърз и изгоден за България мир. Българската армия губи инициативата в бойните действия. Претърпените загуби (1480 убити, 1400 безследно изчезнали, 13 000 ранени) и започналата по същото време епидемия от холера, която отнема живота на 1600 души, отслабват допълнително българските части, вече понесли значителни жертви от началото на войната. Деморализацията сред българските войски е съпътствана от втвърдяване на османската политика. Две седмици след сражението е сключено примирие , което трае не повече от два месеца. Бойните действия в района на Чаталджа продължават с прекъсвания до април
1913 г.
Действията на българското командване при Чаталджанската операция са силно критикувани в по-късната военна и историческа литература. Според повечето оценки атаката срещу Чаталджанската позиция не е оправдана от военна гледна точка, а цели главно пропаганден ефект от достигането на български войски до Константинопол. Превземането и окупирането на самия град е трудно постижимо при наличното съотношение на силите, а и Великите сили са против такова действие. Самата операция е започната прибързано, като е пренебрегнато основно правило на военната наука на епохата - укрепени позиции да се атакуват само при значително числено превъзходство.
В направлението на главния удар не е осигурена необходимата концентрация на сили за пробив в противниковата отбрана. За неуспеха на българите допринасят недостатъчното разузнаване, слабата координация между настъпващите съединения и липсата на адекватна артилерийска поддръжка. Резервите остават далеч от полесражението и така половината от българската пехота не влиза в боя. Османският успех се отдава на решението на османския командир, да се откаже от офанзивната тактика, довела до пораженията при Лозенград и Бунархисар и да заложи на отбрана в дълбочина с подобрено, централизирано командване на артилерията.