Софийската конвенция или, наречена още, Българо-турска конвенция, е договор , подписан на 6 септември 1915 година в София между България и Османската империя, който коригира Цариградския договор за по-нататъшно уреждане териториалните въпроси между двете страни. Българо-турските преговори се провеждат под контрола на Германия и конвенцията е подписана в същия ден, в който са подписани и Българо-германският договор, Тайната българо-германска спогодба и Военната конвенция - документите, които оформят влизането на България на страната на Централните сили в Първата световна война.
Според Софийската конвенция, България получава територия от 2 588 квадратни километра по десния бряг на река Марица, включително гарата на Одрин Караагач и град Димотика, както и една ивица по левия бряг на реката в дълбочина от 2 километра. Така страната получава пълен контрол върху линията Свиленград-Дедеагач, част от която дотогава минава през османска територия, а Марица се превръща в изцяло българска река. Турция получава правото 5 години безплатно да осъществява по линията всичките си необходими превози, а също така и еднакви права с България по отношение на корабоплаването по река Марица.
След подписването на конвенцията България постига най-голямото си териториално разширение в новата си история - 114 425 квадратни километра.
Договорът не удовлетворява нито България, нито Османската империя. България претендира за фиксираната от Лондонския договор граница в Източна Тракия по линията Мидия-Енос, а Османската империя не желае да прави никакви териториални отстъпки и е принудена под натиск от страна на Германия и от тежкото положение на Дарданелския фронт през 1915 година.
По-голямата част от отстъпената на България територия е загубена в полза на Гърция по Ньойския договор, оформил излизането на страната от войната, но малка част в южните склонове на Сакар с множество села, е запазена и така, заедно с една малка ивица в Източните Родопи, може да се разглежда като единствената териториална придобивка на България от Първата световна война.
Автор: Тони
Според Софийската конвенция, България получава територия от 2 588 квадратни километра по десния бряг на река Марица, включително гарата на Одрин Караагач и град Димотика, както и една ивица по левия бряг на реката в дълбочина от 2 километра. Така страната получава пълен контрол върху линията Свиленград-Дедеагач, част от която дотогава минава през османска територия, а Марица се превръща в изцяло българска река. Турция получава правото 5 години безплатно да осъществява по линията всичките си необходими превози, а също така и еднакви права с България по отношение на корабоплаването по река Марица.
След подписването на конвенцията България постига най-голямото си териториално разширение в новата си история - 114 425 квадратни километра.
Договорът не удовлетворява нито България, нито Османската империя. България претендира за фиксираната от Лондонския договор граница в Източна Тракия по линията Мидия-Енос, а Османската империя не желае да прави никакви териториални отстъпки и е принудена под натиск от страна на Германия и от тежкото положение на Дарданелския фронт през 1915 година.
По-голямата част от отстъпената на България територия е загубена в полза на Гърция по Ньойския договор, оформил излизането на страната от войната, но малка част в южните склонове на Сакар с множество села, е запазена и така, заедно с една малка ивица в Източните Родопи, може да се разглежда като единствената териториална придобивка на България от Първата световна война.