В резултат на успешните си войни от края на 18-ти и началото на 19-ти век Русия придобива все по-нарастващо влияние на Балканите и Близкият изток, като осъществява непрекъснат натиск върху Османската империя. До началото на 19-ти в. западните сили, ангажирани с развитието на революционните процеси в Европа, свързани с Френската революция, не обърнали сериозно влияние на руската политика по отношение на Високата порта.
В началото на 19-ти в. , обаче, Великобритания, Франция, Австрия, а и други европейски държави предприели сериозна търговска експанзия в империята. Нарастването на руското влияние на Изток застрашавало не само икономическите интереси на западните сили, но и комуникациите на Великобритания с най-значимата й колония Индия, както и френско- английската експанзия в Близкия изток и Северна Африка.
Руското влияние на Балканите сериозно застрашавало и австрийските апетити към редица балкански територии, а това, от своя страна, в различните етапи на Източния въпрос определяло и сложните взаимоотношения между Австрия и Русия, които понякога действали като съюзници, а в други случаи се превръщали в противници, както по време на Кримската война. Всичко това обуславяло и негативното отношение на западните сили към балканските националноосвободителни движения, както и политиката на покровителство над Османската империя и стремежа за запазване на целостта й.
За първи път Източния въпрос като политическо понятие в сферата на международните отношения бил споменат на конгреса на великите сили във Верона през 1822 година по повод на Гръцкото освободително въстание. В своето развитие той преминал през няколко етапа. Източният въпрос обхваща периода от края на XVIII в. до образуването на Турската република през 1923 година. Първият период достига до Кримската война и се характеризира с изключителното влияние на Русия, с признаването на независимостта на Гърция, автономията на Сърбия, ограничаването на властта на султана в Дунавските княжества Влашко и Молдова.
Връх на руската хегемония е подписаният на 26 юни 1833 година Ункярискелесийски мирен договор с Османската империя, постулиращ вечен мир, дружба и отбранителен съюз между двете държави. Напористата руска експанзия срещу Османската империя неизбежно поражда силно противодействие от страна на някои западни държави - главно от Великобритания, Франция и Австрия (по-късно Австро-Унгария). Въпросните държави също имат свои интереси на Балканите и Близкия изток, поради което остро се противопоставят срещу руското проникване в този район. Те решително се обявяват в защита на Османската империя и статуквото в европейския югоизток. Ожесточената борба на международната арена за наследството на т.нар. болен човек край Босфора пряко рефлектира върху балканските освободителни движения.
През първата половина на 19-ти век Русия почти напълно доминира в Източния въпрос. След разгрома на Наполеонова Франция, тя добива явно надмощие в политическия живот на Европа. По нейна инициатива през 1815 г. се създава т. нар. Свещен съюз на европейските короновани особи.
Главните руски съперници на Балканите Великобритания, Франция и Австрия, ангажирани със своите вътрешни проблеми , нямат възможност да й се противопоставят. Това развързва ръцете на руския цар, който чака само удобен повод да нанесе своя удар срещу Турция. Така се стига до Одринския мир и Гърция получава статут на автономно княжество. Такъв статут по същия договор получава и Сърбия. Почти по аналогичен начин завоюват своята автономия и двете румънски княжества Влашко и Молдова.
В края на периода се засилва влиянието на западните държави и през 1840 и 1841г. вследствие от подписаните Лондонски конвенции, Русия се отказва от някои от привилегиите, получени с договора от Ункяр Искелеси.