На 30 май 1913 година е подписан Лондонският мирен договор между държавите от Балканския съюз - България,м Сърбия, Гърция и Османската империя,  с който се слага край на Балканската война.

Претърпяла поражение във войната, Османска империя е принудена да отстъпи на съюзниците почти всичките си балкански владения (в т. ч. Македония, Албан ия, Епир, Косово, Санджак, Беломорска и Одринска Тракия.  Договорът урежда създаването на албанска държава. Споровете между България, Сърбия и Гърция за подялбата на Македония остават нерешени и това води до избухването на Междусъюзническата война през юни 1913 година. В резултат от нея през септември 1913 г. България и Турция сключват Цараиградски договор, с  който условията на Лондонския мир са променени като империята си връща одрин.

Лондонският договор  е резултат от продължителни преговори между воюващите страни и активната намеса на големите европейски държави, които успяват да ограничат военните придобивки на съюзниците за сметка на Османската империя и новата албанска държава. Преговорите започват още след Чаталджанското примирие, но през януари 1913 г. са прекъснати от опита на османците за контраофанзива в Одринска Тракия.

От края на септември до началото на ноември 1912 година съюзническите армии  завладяват почти всички европейски владения на Османската империя. Османските войски задържат обсадените крепости Одрин, Шкодра и Янина. Поражението на българите в първата битка при Чаталджа води до патова ситуация  на фронта.На 20 ноември е сключено примирие. Едно от условията му е преговорите за мирния договор да започнат до края на месеца.

Мирната конференция е открита в двореца „Сейнт Джеймс“ в Лондон на 3 декември. Участие в нея взема и Гърция, макар и да продължава бойните действия в Епир и Егейско море. Паралелно с конференцията в британската столица се провеждат и съвещания на посланиците на Великите сили (Великобритания, Франция, Русия, Австро-Унгария, Италия и Германия). Техните решения поставят предели върху придобивките на балканските съюзници. Едно от тях е, че Османската империя трябва да запази цялото северно крайбрежие на Мраморно море, което ще подсигури контрола  й  върху Дарданелите и Босфора.

Второто решение, взето на 8 декември,  е за създаване на Албан ска държава . Под натиск от Австро-Унгария и Италия,  Сърбия е принудена да се откаже от излаз на Адриатич    еско море,  а Гърция – от аспирациите си към Вльора. В замяна на това на Белград са обещани икономически компенсации (безмитен транспорт и железница през Северна Албания), а на Атина – благоприятно решение за принадлежността на Крит и егейските острови (без Додеканезите).

Преговорите между османската делегация, ръководена от министъра на търговията Мустафа Решид паша,  и балканските съюзници -  Стоян Денев от българска страна, Стоян Новакович от сръбска, Лазар Миюшкович от черногорска и Елевтериос Венизелос  от гръцка,  се проточват заради неотстъпчивостта на османците по отношение на Одринска Тракия.

На 15 декември Решид паша предлага Одринският вилает и островите в близост до Дарданелите да останат в Османската империя, а на Албания и Македония да бъде предоставена автономия под суверенитета на султана. Съюзниците отхвърлят това предложение и приканват османците да се откажат от всякакви претенции за земите западно от линията Мидия-Енос и от островите. На 4 януари 1913 г. посланиците на Австро-Унгария, Германия, Италия, Франция и Англия в Цариград подават колективна нота до османското правителство, с която го приканват да отстъпи Одрин на България и да предостави егейските острови на разпореждане на Великите сили.

Правителството на Кямил паша взема решение да се подчини на нотата, но ден по-късно (10 януари) е свалено в резултат на държавен преврат, извършен от младотурските  дейци Енвер бей и Талаат. Новото османско правителство начело с Махмуд Шевкет паша протака отговора си на условията за мир и на 16 януари съюзниците прекъсват мирните преговори.

В хода на бойните действия, подновени след младотурския преврат, османците търпят тежки поражения при Булаир прз януари 1913 година , Янина през февруаари и Одрин през март  и са принудени за втори път да искат мир.

Заседанията на Лондонската конференция са възобновени на 18 април  1913 г., но се проточват заради конфликта между Черна гора и Австро-Унгария за Шкодра. Още през март, по настояване на австро-унгарците,  Великите сили се договарят градът да влезе в пределите на бъдещата албанска държава. В края на същия месец силите (без Русия) устройват военноморска демонстрация в Адриатическо море до черногорския бряг. Въпреки това на 10 април черногорските войски влизат в крепостта, опразнена от турския гарнизон. В отговор Австро-Унгария заплашва, че ще прати войски в Северна Албания, и, по съвет на руския император, черногорският крал Никола отстъпва от Шкодра.

Междувременно се изострят спорове между България, Сърбия и Гърция за подялбата на Македония, отнета от османците. Под натиска на британския външен министър Едуард Грей  трите страни се съгласяват да сключат мирен договор с Османската империя, без да преодолеят разногласията помежду си.

Условията на Лондонския договор, договорени с посредничеството на Великите сили  и Антантата  са следните: Османската империя отстъпва на съюзниците всичките си владения на запад от линията Енос на Егейско море,  Мидия на Черно море, без Албания. Уреждането на границите и устройството на албанската държава се поверява на големите европейски държави – Великобритания, Франция, Русия, Германия, Австро-Унгария и Италия. Османската империя се отказва от суверенитета си над остров Крит, който е присъединен към Гърция. Решението за статута на егейските острови и полуостров Атон, окупирани от Гърция през войната, е предоставено на европейските сили. Член 6 от договора излъчва международна комисия, която трябва да реши финансовите въпроси (уреждане на военните дългове и разпределянето на част от османския дълг между държавите, придобили бивши османски територии).

Автор: Тони