Тракия е историко-географска област в Югоизточна Европа, която днес обхваща Южна България, Североизточна Гърция и Европейската част на Турция. Българската част на Тракия е известна като Северна Тракия, настоящата турска като Одринска или Източна Тракия , а настоящата гръцка като Беломорска или Западна Тракия.
Жители на областта в Античността са траките, от които тя носи името си, а днешните й обитатели - българи, турци и гърци, по името на географския район, в който живеят понякога са наричани и тракийци.
Границата на Тракия започва от Черно море при нос Емине и върви на запад по билото на Стара планина до връх Остра, оттам тръгва на юг и по билото на Гълъбец, Ихтиманска Средна гора и Шумнатица стига до връх Мусала в Рила . От Мусала Тракия върви на изток до Равни чал, оттам отново тръгва на юг и върви по Родопското разделящо Чепинската от Разложката котловина, върви по Доспатската планина и през връх Виденица стига българо-гръцката граница при Каинчал, която следва на изток до връх Циганско градище (на гръцки Гифтокастро, на турски Ченгене хисар). Оттам слиза на юг към Места (на гръцки Нестос), която следва до Егейско море или следва границата на Ном Ксанти с номите Драма и Кавала. От устието на Места границата на Тракия следва северното крайбрежие на Егейско море на изток,Дарданелите, Мрамовно море, Босфора и Черно море до нос Емине.
Българските области са Бургас, Сливен, Ямбол, Стара Загора, Хасково, Пловдив, Кърджали, Пазарджик и Смолян.
Гръцките са Номи Ксанти, Родопи и Еврос, а турските - вилаетите Лозенград (Къркларели), Родосто (Текирдаг) и Одрин (Едирне), както и европейските части от вилаетите Истанбул и Чанаккале.
Към Тракия принадлежат и Егейските острови Самотраки (в превод от гръцки Тракийският Самос), който административно е част от днешния гръцки ном Еврос и Имбос, част от турския вилает Чанаккале.
В България често под Тракия се разбира единствено Горнотракийската низина и така планините Родопи, Средна гора и Странджа се изключват от дефиницията на Тракия.
В Античността географското понятие Тракия обхваща и днешна Северна България, Северна Добруджа , както и някои части на Източна Македония и днешна Източна Сърбия или до реките Вардара и Южна Морава , т.е. всички земи, в които живеят траки.
Античната история на областта е свързана с Одриското царство, траките и римската провинция Тракия . По времето, когато е била част от римската империя, областта се развива и центърът на областта Тримонциум процъфтява. Построени са пътища, античен театър, стадион с капацитет приблизително около 30 000 души, бани и други административни сгради.
Според Берлинския договор територията на Северна Тракия е превърната в автономна провинция на Османската империя, наречена Източна Румелия. Изкуственото име цели да се избяга от термините България и Тракия и да се свърже областта с гръцкото културно наследство. През 1885 година Източна Румелия е анексирана от Княжество България и на следващата година Съединението е официално признато, като Князът на България, Александър Батенберг , е назначен за главен управител на Източна Румелия.
Според Лондонския мирен договор пък от 17 май 1913 година , който е сложил край на Балканската война, цяла Тракия източно от линията Мидия-Енос се предава на съюзниците България, Сърбия, Гърция и Черна гора.
След Междусъюзническата война обаче, според Цариградския мирен договор от 16 септември 1913 година, Османската империя си възвръща цяла Източна Тракия с Одрин , а България запазва Западна Тракия между реките Марица и Места с градовете Дедеагач, Гюмюрджина и Ксанти.
Според Софийската българо-турска конвенция от 1915 година България присъединява още 2 588 кв.км с 160 селища, включително гарата на Одрин - Караагач и двата бряга на Марица до устието й.
След края на Първата световна война, Ньойският договор от 1919 година обявява Западна Тракия за мандатна територия на Антантата и е окупирана от френски войски, а през април 1920 година, Конференцията в Сан Ремо дава областта на Гърция. По Севъсрксия договор Гърция получава по-голямата част от Източна Тракия, която обаче губи след загубата й в Гръцко-турската война по Лозанския мирен договор от 24 юли 1923 година.
След разгрома на Югославия и Гърция от хитлеристка Германия, от април 1941 година, Западна Тракия, без областта по течението на Марица, до октомври 1944 година е под българско административно и военно управление. След края на Втората световна война, лозанските граници са потвърдени.
Днес ‘тракиец’ е силна регионална идентичност и в България, и в Гърция.
В България 26 март - денят на превземането на Одрин по време на Балканската война през 1913 година от българските части - се чества като Ден на Тракия.
Автор: Тони
Жители на областта в Античността са траките, от които тя носи името си, а днешните й обитатели - българи, турци и гърци, по името на географския район, в който живеят понякога са наричани и тракийци.
Границата на Тракия започва от Черно море при нос Емине и върви на запад по билото на Стара планина до връх Остра, оттам тръгва на юг и по билото на Гълъбец, Ихтиманска Средна гора и Шумнатица стига до връх Мусала в Рила . От Мусала Тракия върви на изток до Равни чал, оттам отново тръгва на юг и върви по Родопското разделящо Чепинската от Разложката котловина, върви по Доспатската планина и през връх Виденица стига българо-гръцката граница при Каинчал, която следва на изток до връх Циганско градище (на гръцки Гифтокастро, на турски Ченгене хисар). Оттам слиза на юг към Места (на гръцки Нестос), която следва до Егейско море или следва границата на Ном Ксанти с номите Драма и Кавала. От устието на Места границата на Тракия следва северното крайбрежие на Егейско море на изток,Дарданелите, Мрамовно море, Босфора и Черно море до нос Емине.
Българските области са Бургас, Сливен, Ямбол, Стара Загора, Хасково, Пловдив, Кърджали, Пазарджик и Смолян.
Гръцките са Номи Ксанти, Родопи и Еврос, а турските - вилаетите Лозенград (Къркларели), Родосто (Текирдаг) и Одрин (Едирне), както и европейските части от вилаетите Истанбул и Чанаккале.
Към Тракия принадлежат и Егейските острови Самотраки (в превод от гръцки Тракийският Самос), който административно е част от днешния гръцки ном Еврос и Имбос, част от турския вилает Чанаккале.
В България често под Тракия се разбира единствено Горнотракийската низина и така планините Родопи, Средна гора и Странджа се изключват от дефиницията на Тракия.
В Античността географското понятие Тракия обхваща и днешна Северна България, Северна Добруджа , както и някои части на Източна Македония и днешна Източна Сърбия или до реките Вардара и Южна Морава , т.е. всички земи, в които живеят траки.
Античната история на областта е свързана с Одриското царство, траките и римската провинция Тракия . По времето, когато е била част от римската империя, областта се развива и центърът на областта Тримонциум процъфтява. Построени са пътища, античен театър, стадион с капацитет приблизително около 30 000 души, бани и други административни сгради.
Според Берлинския договор територията на Северна Тракия е превърната в автономна провинция на Османската империя, наречена Източна Румелия. Изкуственото име цели да се избяга от термините България и Тракия и да се свърже областта с гръцкото културно наследство. През 1885 година Източна Румелия е анексирана от Княжество България и на следващата година Съединението е официално признато, като Князът на България, Александър Батенберг , е назначен за главен управител на Източна Румелия.
Според Лондонския мирен договор пък от 17 май 1913 година , който е сложил край на Балканската война, цяла Тракия източно от линията Мидия-Енос се предава на съюзниците България, Сърбия, Гърция и Черна гора.
След Междусъюзническата война обаче, според Цариградския мирен договор от 16 септември 1913 година, Османската империя си възвръща цяла Източна Тракия с Одрин , а България запазва Западна Тракия между реките Марица и Места с градовете Дедеагач, Гюмюрджина и Ксанти.
Според Софийската българо-турска конвенция от 1915 година България присъединява още 2 588 кв.км с 160 селища, включително гарата на Одрин - Караагач и двата бряга на Марица до устието й.
След края на Първата световна война, Ньойският договор от 1919 година обявява Западна Тракия за мандатна територия на Антантата и е окупирана от френски войски, а през април 1920 година, Конференцията в Сан Ремо дава областта на Гърция. По Севъсрксия договор Гърция получава по-голямата част от Източна Тракия, която обаче губи след загубата й в Гръцко-турската война по Лозанския мирен договор от 24 юли 1923 година.
След разгрома на Югославия и Гърция от хитлеристка Германия, от април 1941 година, Западна Тракия, без областта по течението на Марица, до октомври 1944 година е под българско административно и военно управление. След края на Втората световна война, лозанските граници са потвърдени.
Днес ‘тракиец’ е силна регионална идентичност и в България, и в Гърция.
В България 26 март - денят на превземането на Одрин по време на Балканската война през 1913 година от българските части - се чества като Ден на Тракия.