Наследство обикновено наричаме имуществото и другите материални блага, които децата получават от родителите си или по-близки роднини след смъртта им. По общото значение на тази дума обаче включва и нематериални неща, които се предават от поколение на поколение – култура, знания, ценности, традиции, обичаи и пр.
Всяко наследство има свой морален ангажимент. Например царят ще предаде на първородния си син титлата, крепостите и земите при условие, че той ще брани семейната чест, ще почита традициите на своя род и т.н. Приемайки наследството синът са ангажира да бъде като баща си, да вярва в същите богове, да носи същото име, да има същите цели като него.
Някои родители обаче разтрогват този морален договор, като лишават децата си от наследство по ред причини – ако детето е избрало професия, за която те са против, оженило се е за човек, когото те не харесват, разочаровани са от него и пр. Наистина такива мерки според мен са крайни, но понякога заслужени. Случва се и обратният вариант – детето да се откаже от наследството си – ако е поставено пред избор – или наследството или тя; професията и т.н. Известни такива истории са със Свети Августин, който е отхвърлил езическата вяра на своя баща. Лудвиг Витгенщайн пък се отказва от наследството си, за да се отдаде на философията.
Епохата на техническата революция прави връзката между поколенията проблематична. Децата нямат за цел да възпроизвеждат семейните ценности или да наследяват професиите на родителите си. В днешно време се изисква постоянно движение,промяна. Вече я няма традицията една професия да се предава от поколение на поколение, както е било преди време. Детето е изучавало професията на някой от родителите си и след време е имало осигурено работно място и клиенти. Именно поради тази причина наследството започва да губи своя морален смисъл. Прогресът в социалната, научната и техническата област прави така че синът знае повече от баща си, свиква с новите неща по-бързо, приобщава се по-лесно и в крайна сметка няма какво толкова да научи от предните поколения, защото светът се развива толкова бързо, че нещата, имащи смисъл преди, в днешно време нямат такава тежест.
Един такъв пример е с информационните технологии. Ние няма какво да научим от родителите си, понеже по тяхно време такива неща не е имало. Тоест всичко е в наши ръце и в крайна сметка не родителите не учат, а ние тях.
Личното наследство губи своя морален смисъл в живота на човека, но успоредно с това колективното наследство добива все по-важна роля в живота на обществото. Между многото социални, политически и икономически фактори, централна идея е именно общото наследство, изградено преди от писатели, художници, философи и др. Общото наследство има физическо и духовно измерение – обща територия, богатства или външен дълг; общи прадеди, култура, език, традиции, изкуство.
Ние като българи трябва да пазим своето наследство – езика, културата ни, природните богатства и т.н. Въпреки че днешния живот е обвързан предимно с технологии и индустрлия, ние трябва да запазим и онази част, която ни прави част от България. Езикът ни е важна културна ценност и за нищо на света не трябва да се отказваме от него, при какъвто и да е натиск. Имаме и такива красиви природни кътчета, които трябва да пазим, а не да застрояваме, както правим в момента. По този начин ние всъщност губим нашето културно наследство, дадено ни от природата и велики българи.
България е страна с богато културно наследство. Образци на културното и историческо наследство като архитектурни паметници, предмети на бита и ценности, има още от Папеолита, когато различни племена са населявали територията на днешна България, от Древността (главно образци на тракийската култура), Средновековието, Възраждането и съвременността. България е сред първите 20 страни, които подписват Конвенцията на Юнеско за опазване на световното културно и природно наследство(приета в Париж на 16.11.1972 година, в сила от 1975 година). Българските културни и природни паметници, включени в Списъка на световното културно и природно наследство са 9 – Казанлъшката гробница, Тракийската гробница край село Свищари, Старият Несебър, Мадарският конник, Скалните църкви край село Иваново, Боянската църква, Рилският манастир и двата природни резервата – Пирин и Сребърна.
Не само трябва да пазим българското културно наследство, но и това на семействата ни. Да, нещата в днешно време са по-различни от преди, но има обичаи и традиции, които можем да запазим и които ни сплотяват и ни правят част от предишните поколения, от нашия род. Фактът, че ние в момента знаем за някои неща повече от родителите ни, не ни дава правото да не им позволяваме да ни предадат културните ценности на нашата фамилия – а именно празниците, които празнуваме, боговете, които почитаме, обичаите, които имаме... Хубаво е човек да познава обичаите, които са спазвали предците му и техния начин на живот. Може да не ги прилагама към днешна дата, но е хубаво да ги знаем и да ги предаваме от поколение на поколение.
Автор: Ралица Солакова
Всяко наследство има свой морален ангажимент. Например царят ще предаде на първородния си син титлата, крепостите и земите при условие, че той ще брани семейната чест, ще почита традициите на своя род и т.н. Приемайки наследството синът са ангажира да бъде като баща си, да вярва в същите богове, да носи същото име, да има същите цели като него.
Някои родители обаче разтрогват този морален договор, като лишават децата си от наследство по ред причини – ако детето е избрало професия, за която те са против, оженило се е за човек, когото те не харесват, разочаровани са от него и пр. Наистина такива мерки според мен са крайни, но понякога заслужени. Случва се и обратният вариант – детето да се откаже от наследството си – ако е поставено пред избор – или наследството или тя; професията и т.н. Известни такива истории са със Свети Августин, който е отхвърлил езическата вяра на своя баща. Лудвиг Витгенщайн пък се отказва от наследството си, за да се отдаде на философията.
Епохата на техническата революция прави връзката между поколенията проблематична. Децата нямат за цел да възпроизвеждат семейните ценности или да наследяват професиите на родителите си. В днешно време се изисква постоянно движение,промяна. Вече я няма традицията една професия да се предава от поколение на поколение, както е било преди време. Детето е изучавало професията на някой от родителите си и след време е имало осигурено работно място и клиенти. Именно поради тази причина наследството започва да губи своя морален смисъл. Прогресът в социалната, научната и техническата област прави така че синът знае повече от баща си, свиква с новите неща по-бързо, приобщава се по-лесно и в крайна сметка няма какво толкова да научи от предните поколения, защото светът се развива толкова бързо, че нещата, имащи смисъл преди, в днешно време нямат такава тежест.
Един такъв пример е с информационните технологии. Ние няма какво да научим от родителите си, понеже по тяхно време такива неща не е имало. Тоест всичко е в наши ръце и в крайна сметка не родителите не учат, а ние тях.
Личното наследство губи своя морален смисъл в живота на човека, но успоредно с това колективното наследство добива все по-важна роля в живота на обществото. Между многото социални, политически и икономически фактори, централна идея е именно общото наследство, изградено преди от писатели, художници, философи и др. Общото наследство има физическо и духовно измерение – обща територия, богатства или външен дълг; общи прадеди, култура, език, традиции, изкуство.
Ние като българи трябва да пазим своето наследство – езика, културата ни, природните богатства и т.н. Въпреки че днешния живот е обвързан предимно с технологии и индустрлия, ние трябва да запазим и онази част, която ни прави част от България. Езикът ни е важна културна ценност и за нищо на света не трябва да се отказваме от него, при какъвто и да е натиск. Имаме и такива красиви природни кътчета, които трябва да пазим, а не да застрояваме, както правим в момента. По този начин ние всъщност губим нашето културно наследство, дадено ни от природата и велики българи.
България е страна с богато културно наследство. Образци на културното и историческо наследство като архитектурни паметници, предмети на бита и ценности, има още от Папеолита, когато различни племена са населявали територията на днешна България, от Древността (главно образци на тракийската култура), Средновековието, Възраждането и съвременността. България е сред първите 20 страни, които подписват Конвенцията на Юнеско за опазване на световното културно и природно наследство(приета в Париж на 16.11.1972 година, в сила от 1975 година). Българските културни и природни паметници, включени в Списъка на световното културно и природно наследство са 9 – Казанлъшката гробница, Тракийската гробница край село Свищари, Старият Несебър, Мадарският конник, Скалните църкви край село Иваново, Боянската църква, Рилският манастир и двата природни резервата – Пирин и Сребърна.
Не само трябва да пазим българското културно наследство, но и това на семействата ни. Да, нещата в днешно време са по-различни от преди, но има обичаи и традиции, които можем да запазим и които ни сплотяват и ни правят част от предишните поколения, от нашия род. Фактът, че ние в момента знаем за някои неща повече от родителите ни, не ни дава правото да не им позволяваме да ни предадат културните ценности на нашата фамилия – а именно празниците, които празнуваме, боговете, които почитаме, обичаите, които имаме... Хубаво е човек да познава обичаите, които са спазвали предците му и техния начин на живот. Може да не ги прилагама към днешна дата, но е хубаво да ги знаем и да ги предаваме от поколение на поколение.