Музата на Пенчо Славейков - Мара Белчева

Мара Белчева е родена на 8 септември 1868 година.  Завършва средно образование в Търново. Следва във висш девически институт във Виена. Учителствува в Русе и София. След убийството на съпруга й м-р Хр. Белчев, Мара  следва филология

Мара Белчева е родена на 8 септември 1868 година.  Завършва средно образование в Търново. Следва във висш девически институт във Виена. Учителствува в Русе и София.

След убийството на съпруга й м-р Хр. Белчев, Мара  следва филология във Виена.

От 1903 е близка с Пенчо Славейков , чийто жизнен път споделя до смъртта му. По време на Междусъюзническата война  е милосърдна сестра и учителка в София. Белчева е поетеса и преводачка с широки културни интереси. Превежда произведения от Фр. Ницше - "Тъй рече Заратустра" ,  Г. Хауптман - "Потъналата камбана"  и др. Публикува стихове от 1907. Неголямото й по обем творчество е неповторимо индивидуално в историята на бългaрската "женска" поезия.
                                                
Мара Белчева е истинска икона на своето време. 23-годишна е, когато мъжът й Христо Белчев (финансовият министър на Стамболов) е убит. В нея е влюбен самият княз Фердинанд – злите езици говорят, че една от причините за убийството на мъжа й Христо Белчев е продиктувано и от желанието той да бъде премахнат от живота на красавицата и тя да стане свободна жена.

Съдбата обаче,  е решила друго -  да събере тази обаятелна и желана красавица с един от най-големите поети и интелектуалци, единственият български творец, стигнал до прага на Нобеловата награда за литература – Пенчо Славейков. Любовта им е   драматична и неповторима. Двамата намират поетическо вдъхновение един в друг и интимната им връзка прелива в творчеството им.

Макар че са се знаели от деца, фаталната среща за тях става през 1903 г. Неин сродник довежда Пенчо в дома й на ул. "Христо Белчев" 12.Тази необикновена любов на  двамата, когато току-що са прехвърлили Христовата възраст, е документирана в стихове, писма и спомени.

Духовно обогатена от общуването си с големия български поет, Белчева създава интимна лирика на нежните чувства и размисъл. Творбите й са посветени на човешката близост и доверие. Любимият в стиховете й е човекът, достоен за трайна привързаност, почит и всеотдайна обич. Споменът за него озарява поезията на Мара Белчева със съзнанието, че духовната връзка е неизчерпаема и непреходна. Изповедното начало, характерно за ранните стихове на поетесата, по-късно се свързва с размисъл върху вечните човешки въпроси. Поетесата изповядва християнските добродетели и се уповава на тях, мисълта за Бога става една от доминантите в творбите й. Висока нравственост, спокойно мечтателно-носталгично любовно чувство, търсене  на хармония в съществуването определят облика на творчеството й.

Когато на 10 юли 1911 г. уволняват Славейков,  той  емигрира в чужбина. В края на август вече е в Цюрих, където го очаква Мара Белчева. Двамата се местят от град на град и от село на село и понеже здравето на Славейков се влошава, заминават за Италия. Три месеца двамата живеят оскъдно в Рим. Пенчо обикаля Рим и учи италиански. Но в началото на пролетта болестта му се задълбочава. Докторът му забранява да чете и пише. С Мара решават да заминат за Енгадините и минават през Флоренция. Белчева продава къщата си в София, за да има с какво да посрещат разноските.

Смъртта застига Пенчо Славейков на брега на езерото Брунате, във вила Белависта.
Към 10 часа на този фатален ден - 28 май 1912 г., пристига и главният лекар на Комо - Баранциони. Той заварва Славейков в безсъзнание. Нямало никаква надежда. Умиращият бил оборил глава встрани и издавал предсмъртни хъркания. До края Мара е неотлъчно  до любимия си.

Предстоят разноски, а Белчева няма никакви пари. Собственикът на Белависта си спомня, че почват да пристигат съболезнователни телеграми и официални лица. Чак тогава той се уверява, че покойникът е високопоставена личност.
Славейков е погребан на отделно резервирано място, защото имало постъпки, по-късно останките му да бъдат пренесени в родината му. Което и става, но чак през 1921 г.

Пет месеца по-късно Мара Белчева пише: "Споменът за Пенчо е душата на живота ми." Но тялото се ръководи по други закони. Белчева за малко не се оженва след това за немеца Георг Адам. На старини се отдава на дъновизма, а последната й тръпка е далеч по-младият Боян Гацов, по-известен с поетичния си псевдоним Боян Мага. Той стои до късно вечерта при умиращата Мара Белчева и я оставя. Преди това тя нарежда да й нагласят косата, с немощна ръка за последно слага червило на устните си.

На сутринта я намират бездиханна под леглото  й. Денят е 16 март 1937 година.



Автор: Албена Иванова