Никола Вапцаров – „Вяра”, „История”, „Борбата е безмилостно жестока”

„Вяра” – стихотворението „Вяра” е пропито с увереност и по-добро бъдеще на човека. За „приятния гъдел / да гледам как горе небето синее” лирическият герой е готов да направи и невъзможното. Полетът с „п

„Вяра” – стихотворението „Вяра” е пропито с увереност и по-добро бъдеще на човека. За „приятния гъдел / да гледам как горе небето синее” лирическият герой е готов да направи и невъзможното. Полетът с „пробна машина в небето”, рискът с „взривна ракета” и търсенето на неизвестна планета в необятните дълбини на космоса, са само част от чудото, наречено живот, от необятните му хоризонти и безбройни превъплъщения.
Вярята в човека, в неговите възможности се превръща в обич и вяра в самия живот. Любовта към живота е онази вяра, за която „бронебойни патрони няма открити”. Поетическият апотеоз на вярата като вътрешна устойчивост, довежда до утвърждаването на нейната несломимост. Несломим е и самият човек, за когото страхът от смъртта (от реалната заплаха на окаченото през шията въже до разстрела и парещата болка на куршумите) се оказва преодолим. Лирическият герой не ограничава понятието вяра във времето и пространството, защото има ли го човешкия живот, винаги ще  я има и вярата.
Вярата у Вапцаров е преди всичко екзистенциален трепет, битиен копнеж, тя има трансцедентални измерения.
 
„История”- изобразената от Вапцаров картина е по-натуралистична и въздействаща. Чрез поредица от образни и асоциативни сравнения, той нагнетява мотива за отблъскващата, унищожителната  реалност:
„По синорите сме се раждали”,
„Като мухи сме мрели есен”.
От страниците на времето
„Ще блика нашето страдание
и ще се зъби неприветно”.
 
Точните изрази от битовата лексика се открояват. На лъжеисторията, поетът противопоставя неестетизирания образ на действителността.
За Вапцаров лъжливата, лъскавата визия на реалността е ненужна лъжа. Поетът на моторните песни изобразява  в поезията си една  непоетична действителност в целия и разнообразен спектър – от ежедневното, през прозаичното, до грозното.
 
„Борбата е безмилостно жестока” – стихотворението е всеобразен поетически завет в борбата за по-добър и справедлив свят. Равносметката е толкова жестока и цинично истинна, колкото и истината за тленността на човека и пирът на червеите с човешкото тяло. В безвремието на края отделната личност е незначителна: „друг ще ме смени и толкоз / какво тук значи някакво си личност”.
Но за самия поет смъртта не е край. За него е само граница, която трябва да бъде прекрачена.
Предсмъртните стихове на поета са кратки и трогателни изповеди на страдаща, но несломена душа. Те са неповторими по силата на своето поетично внушение, по лаконизма и изразителността на художествената форма. Автор: Александър Ненов