Мигел Де Сервантес точно и ясно описва мъдростта, както на Дон Кихот, така и на Санчо Панса, защото тя е различна така, както са различни самите герои. Мъдростта на Дон Кихот е по скоро върху духовния свят, свързан с идеалите, намеренията и целите му, докато мъдростта на Санчо е земна и реална, характеризираща се със здравия разум. По този начин се ражда и мотивът за противоречие между испанския идалго и рицар, поставен между разумния оръженосец и стопанин.
В началото на книгата Сервантес изобразява конкретно характерите, но също така и интересите на двамата герои. Дон Кихот е видимо луд за останалите хора, но тази лудост основно се свързва с мъдростта. Той живее изцяло в света на фантастичното. Загубил ума си от четене на романи за странстващи рицари, той вярва във „вълшебствата, разпри, боеве, извиквания на двубои, рани, ухажвания, любов и мъки и невероятни измислици”. Но по този начин Дон Кихот навлиза в духовния свят. Той сякаш унищожава материалното в живота си , за да може да се отдаде само на идеалното. Следвайки елементите на рицарските романи, Сервантес се опитва да ни покаже лудостта на Дон Кихот, предизвикана именно от това.
С няколко думи той живее в негов измислен и толкова истински свят. Мечтите му са свързани само с идеята за рицарството, но има нещо, което го кара да мечтае още повече – любовта. Добре развитото му въображение го кара да вярва в съществуването на негова любима - Дулсинея, на която е обрекъл сърцето и душата си изцяло.
Така Сервантес мъдро и точно анализира времето на героя си. При него мъдростта се вписва по особен начин. Въпреки всичко героят се оформя като личност, за която е най-важно правенето „всекиму добро”. Ето защо думите му „Рицар съм и рицар ще умра” звучат не само гордо, а и достойно.
Слугата (Санчо Панса) на Дон Кихот и негов оръженосец, който успява да осъзнае и види, че господарят му е много луд, се придържа към илюзията, защото се надява да спечели богатства. Той е абсолютната противоположност на рицаря. Санчо е земен образ, който умее да гледа реално на живота. За него пътят на господаря му е като път на добрия творец, който иска да помага на останалите. Санчо е страхлив, предан на своя господар и не може да го изостави , каквото и да му се случи.
Главните герои силно си противоречат по своята същност, но въпреки това има нещо, което ги сближава. Те се уеднаквяват. И за двамата герои е важно доброто дело. Те изграждат пълната представа за ренесансовия тип, който е свободен да пътува и успява да превъзмогне материалнити ограничения, и се противопоставя на бездуховността на своите съвременници.
Автор: Александър Ненов
В началото на книгата Сервантес изобразява конкретно характерите, но също така и интересите на двамата герои. Дон Кихот е видимо луд за останалите хора, но тази лудост основно се свързва с мъдростта. Той живее изцяло в света на фантастичното. Загубил ума си от четене на романи за странстващи рицари, той вярва във „вълшебствата, разпри, боеве, извиквания на двубои, рани, ухажвания, любов и мъки и невероятни измислици”. Но по този начин Дон Кихот навлиза в духовния свят. Той сякаш унищожава материалното в живота си , за да може да се отдаде само на идеалното. Следвайки елементите на рицарските романи, Сервантес се опитва да ни покаже лудостта на Дон Кихот, предизвикана именно от това.
С няколко думи той живее в негов измислен и толкова истински свят. Мечтите му са свързани само с идеята за рицарството, но има нещо, което го кара да мечтае още повече – любовта. Добре развитото му въображение го кара да вярва в съществуването на негова любима - Дулсинея, на която е обрекъл сърцето и душата си изцяло.
Така Сервантес мъдро и точно анализира времето на героя си. При него мъдростта се вписва по особен начин. Въпреки всичко героят се оформя като личност, за която е най-важно правенето „всекиму добро”. Ето защо думите му „Рицар съм и рицар ще умра” звучат не само гордо, а и достойно.
Слугата (Санчо Панса) на Дон Кихот и негов оръженосец, който успява да осъзнае и види, че господарят му е много луд, се придържа към илюзията, защото се надява да спечели богатства. Той е абсолютната противоположност на рицаря. Санчо е земен образ, който умее да гледа реално на живота. За него пътят на господаря му е като път на добрия творец, който иска да помага на останалите. Санчо е страхлив, предан на своя господар и не може да го изостави , каквото и да му се случи.
Главните герои силно си противоречат по своята същност, но въпреки това има нещо, което ги сближава. Те се уеднаквяват. И за двамата герои е важно доброто дело. Те изграждат пълната представа за ренесансовия тип, който е свободен да пътува и успява да превъзмогне материалнити ограничения, и се противопоставя на бездуховността на своите съвременници.