Яворов изгражда картината на една своеобразна поетична философия: непостижимостта на съвършенството, разрушението, трагичното усещане на смъртта, гибелно – спасителното изгаряне на душата.
Стих. „Две души”:
„...в гърдите ми се борят две души:
душата на ангел и демон...”
Двете души, персонифицирани в образите на ангел и демон, дават обяснение на изгубването в „тъмен безкрай”.
Това не е просто стихотворение за самотата, а за пагобната самота на прокълнатия. Той заразява с раздвоението и обречеността си всичко, до което се докосне. Неговото раздвоение преподрежда околния свят и вместо да създава, „героят руши”. Оказва се, че външен свят всъщност няма. Той е само безкрайна проекция на една смърт, продължаваща във вечността.
Стих. „Маска”: Маска всъщност няма! Самото лице на героя бива разпознато като такова (като маска). Оказва се, че живото лице е маската, която скрива мъртвеца, че денят е маската, която скрива нощта, че животът е маската, която скрива смъртта. Следва поредица от постепенна осъзнаване на околния свят, който е многообразие от маски, скриващи различни образи на все същата смърт.
Стих. „Към върха”: Стихотворението разработва едно виждане, познато от Славейковото творчество. Славейковият герой е водач, той наистина е сред тълпите, но е немислим без тях. Яворовият герой е сам – при това той храни презрение към тълпите. Той носи скрита тревога в сърцето си: „Съмнение гнетно изпълва душата”. От това раздвоение тръгват гибелните корени на смъртта. Стигнал до върха е все така измъчван от същите въпроси. Зимата, пустинята и нощта са символите на смъртта, в тях няма живот.
Стих. „Песен за човека”: Тук героят осъзнава, че свръх земните въпроси водят към гибел. Отрицанието на светлината е отразено по много сложен начин, дори и за Яворов. Героят е самотно устроен – едното му крило е живота, а другото смъртта. Целта на този образ на раздвоението е границата, която разделя света на кошмар от света на светлината и любовта.
Автор: Александър Ненов
Стих. „Две души”:
„...в гърдите ми се борят две души:
душата на ангел и демон...”
Двете души, персонифицирани в образите на ангел и демон, дават обяснение на изгубването в „тъмен безкрай”.
Това не е просто стихотворение за самотата, а за пагобната самота на прокълнатия. Той заразява с раздвоението и обречеността си всичко, до което се докосне. Неговото раздвоение преподрежда околния свят и вместо да създава, „героят руши”. Оказва се, че външен свят всъщност няма. Той е само безкрайна проекция на една смърт, продължаваща във вечността.
Стих. „Маска”: Маска всъщност няма! Самото лице на героя бива разпознато като такова (като маска). Оказва се, че живото лице е маската, която скрива мъртвеца, че денят е маската, която скрива нощта, че животът е маската, която скрива смъртта. Следва поредица от постепенна осъзнаване на околния свят, който е многообразие от маски, скриващи различни образи на все същата смърт.
Стих. „Към върха”: Стихотворението разработва едно виждане, познато от Славейковото творчество. Славейковият герой е водач, той наистина е сред тълпите, но е немислим без тях. Яворовият герой е сам – при това той храни презрение към тълпите. Той носи скрита тревога в сърцето си: „Съмнение гнетно изпълва душата”. От това раздвоение тръгват гибелните корени на смъртта. Стигнал до върха е все така измъчван от същите въпроси. Зимата, пустинята и нощта са символите на смъртта, в тях няма живот.
Стих. „Песен за човека”: Тук героят осъзнава, че свръх земните въпроси водят към гибел. Отрицанието на светлината е отразено по много сложен начин, дори и за Яворов. Героят е самотно устроен – едното му крило е живота, а другото смъртта. Целта на този образ на раздвоението е границата, която разделя света на кошмар от света на светлината и любовта.