Мъдростта на Йовковите герои и отношението им към живота

С изкуството на Йордан Йовков се живее по-леко : срещата с  него  е винаги задушевна, като срещата с отколешен приятел.  И без да сме виждали този мъдър човек в живота, ние имаме чувството, че го познаваме отдавна, много отдавна, винаг

С изкуството на Йордан Йовков се живее по-леко : срещата с  него  е винаги задушевна, като срещата с отколешен приятел.  И без да сме виждали този мъдър човек в живота, ние имаме чувството, че го познаваме отдавна, много отдавна, винаги.

Малката "вселена", която Йовков създаде е една от най-хубавите в българската проза. В този свят няма злодеи, но  в него няма и "богове". Ние можем да тръгнем подир героите, да обходим кръчмите и хановете, да се качим в някоя от пеещите каруци и да пътуваме по пътищата на равнината. Никъде няма да срещнем "богове", нито закоравели престъпници. Има човеци, има грешници. Йовков ни показва, че човекът не е ангел. Нищо човешко не му е чуждо. Той не е и демон. Човекът  се реализира и в доброто, и  в греха, на него винаги трябва да се вярва.

Има писатели, които ни показват как хората стават "богове". Йовков не е от тях. Други ни показват как хората се превръщат в злодеи. Йовков не е  и от тях.  Има трети, които ни разказват как хората винаги остават човеци. Йордан Йовков е от тях.

Писателят непрекъснато ни доказва   една  мисъл: трябва да се съхранят вечните традиции на народа, тези които са плод на националната мъдрост. Само те дават престиж на нацията, само те ни издигат в очите на човечеството.

Националният портрет на един народ се  рисува от много писатели, всеки от  тях прибавя към него по един свой щрих. Йовков съхрани някои  нравствени добродетели, човеколюбието  беше неговата стихия, той ни показа у българина човека.

Обаянието на Йовковото творчество  се свързва до голяма степен с дълбоката му склонност да търси и вниква в моралните проблеми, които вълнуват човека.
Към тях той се отнася с убеждението, че в живота действат дълбоки нравствени сили и че човешката душа притежава способност за нравствено просветление. Повествованието на Йовков тече съвсем естествено, просто, непринудено. Неговите герои водят обикновен диалоаг, но те имат интересни разговори със себе си. Сюжетите му са "битови" и "селски", но в тях живеят универсални идеи, в които има нещо дълбоко човешко, вечно.

Типичният Йовков герой е обикновено тих, смирен, взрян в себе си, мъдър и вглъбен човек, обсебен от мечтите си. Именно с тази своя мечтателност, той е в конфликт с хората около себе си, с обществото, със света. Защото този тих човек е силен, опърничав, нестандартен, притежава цялостен завършен характер
макар и да изглежда смешен и защото той е направил своя избор, докато околните са  инертна маса. Героят на Йовков не би бил толкова сюблимен, ако не беше "вдълбочен в себе си", ако "не обичаше да се вглежда и в най-дребните неща", ако не можеше да усети импулсите на човешката душа изобщо, ако не беше намерил смисъла на човешкото съществуване. /"Песента на колелетата" , "Последна радост", "Мечтател"/  Йовковият герой е    надарен с качества изтляли под бремето на грижата за насъщния. Той често фетишизира свободата, за него тя е осъзната необходимост, стил на живот, начин на съществуване. Той не би могъл да оцелее, ако нямаше свой собствен морален кодекс, който го издига над присмеха и одумването на другите. Той е в постоянен конфликт с обществото, не се примирява с моралния упадък на нравите в уж подредения свят.

В българската литература Йовков заема особено място - едно от най-личните. Той е типичен български писател. Любимите му герои са горди и непреклонни българи, макар понякога да живеят в робство. Цялото творчество на Йовков  е едно преклонение пред родното: пред родната страна, родния пейзаж, родните хора, родното минало. Творчеството му е гъсто населено с образи на страдалци и мъченици. Сърцето  на писателя е открито за човешката неволя. То е запленено от тия влюбени в работата си хора. Той славослови усилията на техните сръчни ръце. Неговите герои приемат труда като творчество, като себеотдаване.
Вдъхновена поема на труда е разказът за изкусните умения на Сали Яшар - този странен мъдрец. Издигнал се от беден ковач до прочут майстор, той се издига и до прозрението за смисъла на  истинското творчество:  да раздава радост на хората, да ги съпътства в техните пътища  и да им напоманя за родния край.
Всички герои на Йовков разсъждават за смисъла  на същестованието, за доброто и злото, за живота и смъртта. Сали Яшар е не само поет по душа, той е мъдрец, надарен с остър ум и пронизваща мисъл. Освен  опиянението от творчеството, той познава и мълчаливото съсредоточаване в себе си. Такива са и останалите странници от Йовковите книги - съсредоточени в себе си, преценяващи миналите си и предстоящи стъпки.

Трудът не е всичко за Йовковия герой, сам по себе си той не е достатъчен да осмисли напълно живота му. Труд, ала в името на какво? Той, мъдрецът, напрегнато търси отговор и изход за своя живот, достойни за благородната му душа. Дълъг е пътят на мъдреца до  мига на проглеждането. Талантът, душевната благост и мъдростта са му донесли слава, богатство, но за него това не е достатаъчно. Не вижда в тях достоен завършек за   живота си.
 
Макар сюжетите да са различни и героите да принадлежат към различни социални  слоеве, различни са само подбудите, довели героите до решението да скъсат с миналото и да изберат честния и праведен път в живота.  Доверието и вярата в добротата на човека - това са непоклатимите морални устои на писателя.
Въпросът, който си задават Йовковите герои е "Как трябва да се живее?". Вглеждайки се в съдбата на героите на Йовков, ние стигаме до темата за преходността  на живота. Вътрешните очи на героя се разтварят и искат да видят всичко онова, което е изчезнало с времето. Светът е като колело, което прегазва хората, изменя събитията, зад него остават годините. Животът тече, не спира, върви си като вода по старо корито. Наистина той е преходен, всичко, което има начало, има и край, но вечна е човешкката нравственост. Красивите дела са неостаряващите паметници на живота, по тях съдим за величието на човешкия дух, те блестят като благороден метал и не потъмняват от времето.

Мечтата за безсмъртие на Йовковите герои се реализира чрез участието им в живота на другите, да разкрива хората един на друг, да ги сближава. Ценността на всекиго се измерва в привързаностите, които обединяват живота му с този на другите. Щастието на човека се определя с най-висока мярка - то означава активно присъствие в живота и възможността светът да стане по-добър след теб. Това е най-далечния предел на човешките мечти. 

Твърде показателен е интересът на Йовков към проблема за доброто. Трябва ли да се прави добро и в името на какво? Животът на неговите герои отстоява философията за доброто и добротворчеството, която осмисля битието  човека. Единствено тя съхранява и подхранва човешкото у човека.  Единствено добротворчеството, пряко смъртта  е способно да събере в едно битие и небитие и да превърне смъртта в частица, в миг от безкрайността на живота. Такава е Йовковата религия на живота. Но той поставя още един въпрос:  в какво се състои  доброто и как трябва да се прави то? Достатъчно е всеки да върши своето с мисълта за другия, да го прави с осъзната любов и потребност стореното от него да озарява с радост ближния, човека до него.

Йовковите  страдалци и мъченици не са песимисти и скептици. И най-плахата  надежда може да ги разведри, да превърне живота им в празник. Най-характерна тяхна черта е добротата, те вършат добри дела навсякъде около себе си, посрещат и изпращат човека по добротата и човечността му.  И точно това е проява на  мъдростта на героите на Йовков.

Ако има нещо, което прави  Йордан Йовков неподатлив за дефиниране и отнасяне към определена категория писатели, това  са неговите герои - добродетелни, грешници, силни, беззащитни, чудаци, "полутитани".

Йовков е неотделим от народа. Упование, сила, надежда за своето дело писателят е черпил единствено от работния народ, от неговата кристална нравственост, от извечните му  истини, мъдрост и чувство на справедливост, до които е достигнал след многовековен опит.  На него писателят отдаде с рядко себеотрицание своя талант, завещавайки ни една свята традиция.   Автор: Албена Иванова