В българската литература може би няма по-страдален и мъченически образ от този на П.К. Яворов. В неговата биография и съдба си дават среща всички противоречия на епохата. В творчестжото му се кръстосват влиянията на социализма и индивидуализма, и модерните западни влияния, оглежда се действителността от края на по-миналия и началото на миналия век, отекват призивите на националната револция.
След като създава ред бисери в българската интимна лирика, Яворов превръща собствените си безсъници в прозрения за участта на самотната и страдаща личност в условията на отчужденост и обезличаване.
Стихотворенията "Арменци" и "Заточеници" издигат поета във върховете на социалната лирика, нареждат го между безспорните й първенци. Тези творби на Яворов са проява на съчувствие към всички национално угнетени народностни групи.
Докато стихотворението "Арменци" е посветено на арменските бежанци след турските кланета, то "Заточеници" се отнася до съдбата на заточените солунски атентатори.
Социалната лирика винаги е била силна у нас, винаги е била мощен клон от българската литература. Такива са били историчските съдбини на народа ни, че писателите винаги са били свързани с неговите с борби.
Отзивчив към страданието и към масовия народен героизъм, Яворов създава едни от най-значимите си социални песни посветени на неволите на бежанците и заточениците. "Арменци" е върхът на социалното му творчество, една от високите точки, до които се е издигнал българският поетически гении.
Из землянките и кръчмите поетът е срещал измъчените сенки на този "винаги храбът, народ-мъченик", заслушвал се е в техните песни, в неразбрания им език, в мелодиите, изпълнени с много мъка и безумна печал. "Арменци" е жива картина на изгнаничеството. Очите на поета се обливат в сълзи, а сърцето в кръв при разказите на арменците за дивите злодеяния на османските поробители при потушаване на бунтовете в края на 19-ти век. Яворов използва три близки по смисъл определения за тяхната чудовищна жестокост:"звяр гладен", "тиранин беснеещ", "кръвник безпощаден". Арменските кланета са му напомняли Батак и Перущица, а подгонените от другия край на Османската империя бежанци - за участта на македонските заточеници, изпращани на хиляди километри от родния край. Още от първите четири стиха:
"Изгнаници клети, отломки нищожни,
от винаги храбър народ-мъченик,
дечица на майка робиня тревожна,
и жертви на подвиг чутовно велик..."
Яворов ни насочва към двете противоположни точки в образа на изгнаниците. Първият и третият стих говорят за тяхната съкрушеност и слабост, а вторият и четвъртият - за тяхната огромна сила, храброст и гордост.
В освободена България, прокудените арменски бежанци са живели в землянки и са работили като хамали, но свободно са можели да изплакват мъката си и да отправят закани към тирана, точно както някогашните български хъшове в Румъния.Това, че силни и готови за подвиг хора са принудително и мъчително сковани в бездействието " да пият и пеят" , е сурово обвинение срещу неправдата и насилието.
".. далеч от родина, и боси, и голи,
б в край чужди събрани, в порутен бордей,
те пият - пиянство забравя неволи,
и пеят, тъй както през сълзи се пей"
Сродените от жестоката тирания арменци са достатъчно силни и доблестни, за да могат да се примирят със спомена за поражението и мисълта за потъпканото си национало и човешко достойноство. Контрастът между сила и безсилие, готовност и невъзможност за борба се задълбочава. Страшно е да си силен, когато жестоките обществени усливия са те смазали и обезсилили.
"Те пеят .. и дива е тяхната песен,
червеи разяждт ранени сърца,
и злоба ги дави в кипежа си бесен
и сълзи изстисква на бледни лица..."
На дивата неудържима песен е противопоставена разяждащата вътрешна мъка, а на буйните кипящи вълни на злобата - с мъка изстисканите мъжки сълзи.
Страшно е да си силен, когато си слаб, страшно е да си слаб, когато си силен - това вншават двете сложно противоречащи си и допълващи се части на стихотворението.
Пейзажът в творбата е в унисон с преживяванията на героите. Чрез него вътрешната драма получава широк отклик. . Бурята е носител на човешката болка и гняв, мост между сврените в бордея самотници и широкия свят.
Съотношението между вътрешния и външния свят Яворов показва и в елегията "Заточеници":
"От заник слънце озарени
белеят морски ширини
В игра стихийна уморени,
почиват яростни вълни.."
Залезът става част от накипялата мъка на заточениците, на покрусените им надежди и бездънното отчаяние. Елегията е образец на съвършена дълбоко вълнуваща поезия с картината на затихналото от залязващото слънце море, по което се носи корабът със заточениците. Нощта вече се спуска. Все повече чезнат родните брегове, към които заточениците обръщат за последен път поглед. :
"И ний през сълзи накипели
обръщаме за сетен път
назад, към скъпи нам предели,
угаснал взор - за сетен път
простираме ръце в окови
към нашият изгубен рай.
Горчива скръб сърца ни трови -
прощавай, роден край!"
И двете елегии са преизпълнени с горчива скръб. Това са бунтовни песни, и "Арменци", и "Заточеници" - както е бунтовна и песента им в кръчмата, като е бунтовно и цялото социално творчесто на Яворов.
Тези творби на поета си остават все още една загадка, недостатъчно изтълкувана и с оглед загадката на Яворовата личност, и с оглед на трагизма на националната ни съдба.
Яворов вдигна револвера не само срещу себе си, но и срещу бездушието и враждебността, той загина в двубоя с един свят, който ненавиждаше.
Автор: Албена Иванова
След като създава ред бисери в българската интимна лирика, Яворов превръща собствените си безсъници в прозрения за участта на самотната и страдаща личност в условията на отчужденост и обезличаване.
Стихотворенията "Арменци" и "Заточеници" издигат поета във върховете на социалната лирика, нареждат го между безспорните й първенци. Тези творби на Яворов са проява на съчувствие към всички национално угнетени народностни групи.
Докато стихотворението "Арменци" е посветено на арменските бежанци след турските кланета, то "Заточеници" се отнася до съдбата на заточените солунски атентатори.
Социалната лирика винаги е била силна у нас, винаги е била мощен клон от българската литература. Такива са били историчските съдбини на народа ни, че писателите винаги са били свързани с неговите с борби.
Отзивчив към страданието и към масовия народен героизъм, Яворов създава едни от най-значимите си социални песни посветени на неволите на бежанците и заточениците. "Арменци" е върхът на социалното му творчество, една от високите точки, до които се е издигнал българският поетически гении.
Из землянките и кръчмите поетът е срещал измъчените сенки на този "винаги храбът, народ-мъченик", заслушвал се е в техните песни, в неразбрания им език, в мелодиите, изпълнени с много мъка и безумна печал. "Арменци" е жива картина на изгнаничеството. Очите на поета се обливат в сълзи, а сърцето в кръв при разказите на арменците за дивите злодеяния на османските поробители при потушаване на бунтовете в края на 19-ти век. Яворов използва три близки по смисъл определения за тяхната чудовищна жестокост:"звяр гладен", "тиранин беснеещ", "кръвник безпощаден". Арменските кланета са му напомняли Батак и Перущица, а подгонените от другия край на Османската империя бежанци - за участта на македонските заточеници, изпращани на хиляди километри от родния край. Още от първите четири стиха:
"Изгнаници клети, отломки нищожни,
от винаги храбър народ-мъченик,
дечица на майка робиня тревожна,
и жертви на подвиг чутовно велик..."
Яворов ни насочва към двете противоположни точки в образа на изгнаниците. Първият и третият стих говорят за тяхната съкрушеност и слабост, а вторият и четвъртият - за тяхната огромна сила, храброст и гордост.
В освободена България, прокудените арменски бежанци са живели в землянки и са работили като хамали, но свободно са можели да изплакват мъката си и да отправят закани към тирана, точно както някогашните български хъшове в Румъния.Това, че силни и готови за подвиг хора са принудително и мъчително сковани в бездействието " да пият и пеят" , е сурово обвинение срещу неправдата и насилието.
".. далеч от родина, и боси, и голи,
б в край чужди събрани, в порутен бордей,
те пият - пиянство забравя неволи,
и пеят, тъй както през сълзи се пей"
Сродените от жестоката тирания арменци са достатъчно силни и доблестни, за да могат да се примирят със спомена за поражението и мисълта за потъпканото си национало и човешко достойноство. Контрастът между сила и безсилие, готовност и невъзможност за борба се задълбочава. Страшно е да си силен, когато жестоките обществени усливия са те смазали и обезсилили.
"Те пеят .. и дива е тяхната песен,
червеи разяждт ранени сърца,
и злоба ги дави в кипежа си бесен
и сълзи изстисква на бледни лица..."
На дивата неудържима песен е противопоставена разяждащата вътрешна мъка, а на буйните кипящи вълни на злобата - с мъка изстисканите мъжки сълзи.
Страшно е да си силен, когато си слаб, страшно е да си слаб, когато си силен - това вншават двете сложно противоречащи си и допълващи се части на стихотворението.
Пейзажът в творбата е в унисон с преживяванията на героите. Чрез него вътрешната драма получава широк отклик. . Бурята е носител на човешката болка и гняв, мост между сврените в бордея самотници и широкия свят.
Съотношението между вътрешния и външния свят Яворов показва и в елегията "Заточеници":
"От заник слънце озарени
белеят морски ширини
В игра стихийна уморени,
почиват яростни вълни.."
Залезът става част от накипялата мъка на заточениците, на покрусените им надежди и бездънното отчаяние. Елегията е образец на съвършена дълбоко вълнуваща поезия с картината на затихналото от залязващото слънце море, по което се носи корабът със заточениците. Нощта вече се спуска. Все повече чезнат родните брегове, към които заточениците обръщат за последен път поглед. :
"И ний през сълзи накипели
обръщаме за сетен път
назад, към скъпи нам предели,
угаснал взор - за сетен път
простираме ръце в окови
към нашият изгубен рай.
Горчива скръб сърца ни трови -
прощавай, роден край!"
И двете елегии са преизпълнени с горчива скръб. Това са бунтовни песни, и "Арменци", и "Заточеници" - както е бунтовна и песента им в кръчмата, като е бунтовно и цялото социално творчесто на Яворов.
Тези творби на поета си остават все още една загадка, недостатъчно изтълкувана и с оглед загадката на Яворовата личност, и с оглед на трагизма на националната ни съдба.
Яворов вдигна револвера не само срещу себе си, но и срещу бездушието и враждебността, той загина в двубоя с един свят, който ненавиждаше.