В „Песен за човека” Никола Вапцаров пътя от престъплението до наказанието, от греха до възмездието. Истинската вина не е в погрешния избор на човека, а в погрешното устройство на света.
Затворникът върви от мрачните подземия на живота към светлата зора на утрото. Долу са мракът, затворът, страхът, смъртта, с горе са звездите, светлината, безкрая, вечността. Смъртта е неизбежна , но също толкова жестока, колкото и деянието, заради което е наложена.
Поемата извайва удивителен поетически образ на безсмъртието. Човешкото възкресение е непосредствено пред физическата смърт. Мечтаната хармония и красотата са внушени чрез песента. Човекът може да бъде унизен и обесен, песента-не. Това е тържество на човешкия дух, това е възроденият човек, който е изстрадал вината си и е пречистил душата си в покаянието.
В стихотворението „Завод” са представени човекът в суровото настояще. За Вапцаров човекът на техническия 20 век е фабричният работник. Заводът е метафора на обществото, на живота тук и сега, но и на мечтата за бъдния ден.
Днес и тук животът е „без маска и без грим-озъбено свирепо куче” , жесток,задъхан, суров. Вапцаров противопоставя затвореното пространство на завода на широтата и безкрая на природата. Красотата и хармонията на природата подчертават абсурда и дисхармонията на човешкото съществуване. Зад стените на завода всеки копнеж е обречен , а трудът е насилие, непосилна тежест. Крясъкът е вик на протест, израз на човешката воля и стремеж към свободата.
Стихотворението „Вяра” интерпретира две основни теми в лириката на Вапцаров - за човека и живота, за човека и вярата. В двубоя с живота основна е не омразата, а любовта. Животът е ценност, в името на която човекът е готов на подвиг, на саможертва, на героични и романтични жестове.
Вярата е по-голяма ценност от живота. Отнемането дори на частица от нея е варварство,грабеж,насилие спрямо човешката същност и духовните устои на личността. Животът е всичко за лирическия герой, а без вяра е нищо. Вярата е пак вяра в живота, на бъдещият светъл,справедлив и хармоничен живот. В настоящето е невъзможно пълноценното съществуване и духовна изява на личността. Защитата на вярата , упованието в бъдещето прави човека цялостен и духовно единен,зарежда го с оптимизъм.
Филмовият разказ в стихотворението „Кино” е банален и драматичен,затова поетът го принизява и драматизира. Действителността е разкрасена- „парфюмирана” , а в епохата на дива жестокост няма място за илюзии и за празни,сантиментални увлечения.
Вапцаров отхвърля онова изкуство , което е фалшиво и превзето , което не пресъздава простата човешка драма и ежедневната борба за хляб. Най-популярното и най-достъпното изкуство е киното и трябва да бъде човешко, истинско, реалистично.
Лирическият Аз говори от името на множеството , което създава настоящето и бъдещето с ума,труда, кръвта си. Филмовият свят се оказва посредствен и повърхностен ,защото старото изкуство е овехтяло. Стихотворението утвърждава художествените принципи на правдивото, стойностното и хуманно изкуство.
Автор: Албена Иванова
Затворникът върви от мрачните подземия на живота към светлата зора на утрото. Долу са мракът, затворът, страхът, смъртта, с горе са звездите, светлината, безкрая, вечността. Смъртта е неизбежна , но също толкова жестока, колкото и деянието, заради което е наложена.
Поемата извайва удивителен поетически образ на безсмъртието. Човешкото възкресение е непосредствено пред физическата смърт. Мечтаната хармония и красотата са внушени чрез песента. Човекът може да бъде унизен и обесен, песента-не. Това е тържество на човешкия дух, това е възроденият човек, който е изстрадал вината си и е пречистил душата си в покаянието.
В стихотворението „Завод” са представени човекът в суровото настояще. За Вапцаров човекът на техническия 20 век е фабричният работник. Заводът е метафора на обществото, на живота тук и сега, но и на мечтата за бъдния ден.
Днес и тук животът е „без маска и без грим-озъбено свирепо куче” , жесток,задъхан, суров. Вапцаров противопоставя затвореното пространство на завода на широтата и безкрая на природата. Красотата и хармонията на природата подчертават абсурда и дисхармонията на човешкото съществуване. Зад стените на завода всеки копнеж е обречен , а трудът е насилие, непосилна тежест. Крясъкът е вик на протест, израз на човешката воля и стремеж към свободата.
Стихотворението „Вяра” интерпретира две основни теми в лириката на Вапцаров - за човека и живота, за човека и вярата. В двубоя с живота основна е не омразата, а любовта. Животът е ценност, в името на която човекът е готов на подвиг, на саможертва, на героични и романтични жестове.
Вярата е по-голяма ценност от живота. Отнемането дори на частица от нея е варварство,грабеж,насилие спрямо човешката същност и духовните устои на личността. Животът е всичко за лирическия герой, а без вяра е нищо. Вярата е пак вяра в живота, на бъдещият светъл,справедлив и хармоничен живот. В настоящето е невъзможно пълноценното съществуване и духовна изява на личността. Защитата на вярата , упованието в бъдещето прави човека цялостен и духовно единен,зарежда го с оптимизъм.
Филмовият разказ в стихотворението „Кино” е банален и драматичен,затова поетът го принизява и драматизира. Действителността е разкрасена- „парфюмирана” , а в епохата на дива жестокост няма място за илюзии и за празни,сантиментални увлечения.
Вапцаров отхвърля онова изкуство , което е фалшиво и превзето , което не пресъздава простата човешка драма и ежедневната борба за хляб. Най-популярното и най-достъпното изкуство е киното и трябва да бъде човешко, истинско, реалистично.
Лирическият Аз говори от името на множеството , което създава настоящето и бъдещето с ума,труда, кръвта си. Филмовият свят се оказва посредствен и повърхностен ,защото старото изкуство е овехтяло. Стихотворението утвърждава художествените принципи на правдивото, стойностното и хуманно изкуство.