В стихосбирката „Прозорец” от Aтанас Далчев поетът се противопоставя на Символизма. Езикът на символите е заменен от езика на предметите, вещите. Проявява се така наречената „Естестика на грозното”, чрез която в езика на поезията навлиза ежедневното, прозаичното, грозното. В разрез е романтичната нагласа на символистите.
В поезията на Далчев се разждат странни герои и предмети- стари къщи, хижи ,коли ,балкон ,врати. Вещите говорят. Те внушават човешки състояния, настроения и чувства. Чoвекът не присъства открито, а е в и зад вещния свят. Предметите запазват един статичен миг от материалния свят, в който се е разтворила душата на поета. Много често вещите са демонизирани и губят своето истинско предназначение и функционалност.
Ключови образи в поезията на Атанас Далчев са прозорецът, стаята, пътят, огледалото. Лирическият Аз е пределно самотен, сам срещу света, чужд за nego, затворен в себе си. Той се е осъмнил в пълноценността на своя живот, страдащ заради човека и неговата болка. В същото време той жадува за „прозорец” към другте, към света. Помни всичко и носи образите на времето и пространството.
Къщата, която не е дом, а е затворена, празна, запусната , вехта, символизира преходността, отчуждението и смъртта.
Стаята е затворен свят, който е без стопанин. Този свят носи духа на отминалото и всеки предмет е негова биография. В стаята ясно личат белезите на изтичащото време, на неизбежното състаряване и изчезване.
Прозорецът е границата между индивида и обществото, между личността и света и непрекъснатия стремеж към отваряне на себе си за другите и тайните на битието. Това е пътят на познанието за самотния. Той е прозрачната преграда между вътрешния мир на личността и външния свят. Тази преграда никъде у Далчев не се чупи, защото човекът е обречен на самота.
Едноименното стихотворение е размисъл за човешкото страдание, болката ,страха, копнежа, за следите на времето, които бележат и живото и мътровто. Те носят белезите на опита и на отминалото време, както човешката душа. Тя носи белезите на любота, омразата, нежността, самотата.
Часовникът е символен образ на изтичащото време, чийто пленник е човека. Чудото за Далчевия лирически герой е божият свят, който дарява на човека своите багри, звукове, форми. Радостта от хармоничкото сливане не човека с природата бележи много негови стихове. Поетът изразява своето смирение пред великото и просто чудо на света:пролетта, любовта, детството, младостта. Човешката душа е открила Бога чрез земния живот и неговите дарове във всекидневието, обикновеното, незначителното на пръв поглед .
Автор: Албена Иванова
В поезията на Далчев се разждат странни герои и предмети- стари къщи, хижи ,коли ,балкон ,врати. Вещите говорят. Те внушават човешки състояния, настроения и чувства. Чoвекът не присъства открито, а е в и зад вещния свят. Предметите запазват един статичен миг от материалния свят, в който се е разтворила душата на поета. Много често вещите са демонизирани и губят своето истинско предназначение и функционалност.
Ключови образи в поезията на Атанас Далчев са прозорецът, стаята, пътят, огледалото. Лирическият Аз е пределно самотен, сам срещу света, чужд за nego, затворен в себе си. Той се е осъмнил в пълноценността на своя живот, страдащ заради човека и неговата болка. В същото време той жадува за „прозорец” към другте, към света. Помни всичко и носи образите на времето и пространството.
Къщата, която не е дом, а е затворена, празна, запусната , вехта, символизира преходността, отчуждението и смъртта.
Стаята е затворен свят, който е без стопанин. Този свят носи духа на отминалото и всеки предмет е негова биография. В стаята ясно личат белезите на изтичащото време, на неизбежното състаряване и изчезване.
Прозорецът е границата между индивида и обществото, между личността и света и непрекъснатия стремеж към отваряне на себе си за другите и тайните на битието. Това е пътят на познанието за самотния. Той е прозрачната преграда между вътрешния мир на личността и външния свят. Тази преграда никъде у Далчев не се чупи, защото човекът е обречен на самота.
Едноименното стихотворение е размисъл за човешкото страдание, болката ,страха, копнежа, за следите на времето, които бележат и живото и мътровто. Те носят белезите на опита и на отминалото време, както човешката душа. Тя носи белезите на любота, омразата, нежността, самотата.
Часовникът е символен образ на изтичащото време, чийто пленник е човека. Чудото за Далчевия лирически герой е божият свят, който дарява на човека своите багри, звукове, форми. Радостта от хармоничкото сливане не човека с природата бележи много негови стихове. Поетът изразява своето смирение пред великото и просто чудо на света:пролетта, любовта, детството, младостта. Човешката душа е открила Бога чрез земния живот и неговите дарове във всекидневието, обикновеното, незначителното на пръв поглед .