Баладичният жанр е подходящ да се осъществи възхвалата на юнака. Между лирическия Аз и юнака има дистанция. Смъртта на Хаджи Димитър е факт за всеки българин, но началото на творбата сякаш категорично го опровергава.
Началната строфа подвърждава, че юнакът все още е жив, но смъртта приближава физическата смърт. Стихотворението се състои от 12 строфи.
Четвъртата строфа е антикулминацията, пета строфа е началото на извисяването на духа, отделянето на пленното от непленното от духа. Шеста строфа е вододелът между първа и втора част, седма строфа е обобщение на първа част- угасва жаркия летен ден, настава прохладна прекрасна нощ, която преминава ор реалното във фантазията, в света на виденията. Нощта е част от вечния кръговрат в природата и живота.
Пространството е организирано върху опозицията земя-небе. Конмпозицията на творбата е основата на антитезни противопоставяния и контраст.
Тялото принадлежи на земята, тя е символ на вечното, на него принадлежи духът. Земята и небето се докосват само във високото пространство на Балкана. Балканът е устойчив символ в българския фолклор и литература- свобода, сила, мъжество, жертвоготовност, подвиг. В баладата „Хаджи Димитър” Балканът е и гранично пространство. Той е естетизиран и чрез хайдушката песен се превръща и в знак за време- осъществява връзката минало- настояще-бъдеще.
Идеята за безсмъртието се носи и от природата- „земя и небе”; „звяр и природа”; „цяла вселена”. Грижата на природата за юнака го доближава до вечността. През деня под парещото слънце за него се грижат зверове и птици, вълкът е свързан със земята, а орлицата и соколът- с небето. През нощта са месеца и звездите над юнака. Бдят самодивите, които са връзката между земното и небесното. Осъществена е вселенската хармония човек-звяр- природа.
Автор: Албена Иванова
Началната строфа подвърждава, че юнакът все още е жив, но смъртта приближава физическата смърт. Стихотворението се състои от 12 строфи.
Четвъртата строфа е антикулминацията, пета строфа е началото на извисяването на духа, отделянето на пленното от непленното от духа. Шеста строфа е вододелът между първа и втора част, седма строфа е обобщение на първа част- угасва жаркия летен ден, настава прохладна прекрасна нощ, която преминава ор реалното във фантазията, в света на виденията. Нощта е част от вечния кръговрат в природата и живота.
Пространството е организирано върху опозицията земя-небе. Конмпозицията на творбата е основата на антитезни противопоставяния и контраст.
Тялото принадлежи на земята, тя е символ на вечното, на него принадлежи духът. Земята и небето се докосват само във високото пространство на Балкана. Балканът е устойчив символ в българския фолклор и литература- свобода, сила, мъжество, жертвоготовност, подвиг. В баладата „Хаджи Димитър” Балканът е и гранично пространство. Той е естетизиран и чрез хайдушката песен се превръща и в знак за време- осъществява връзката минало- настояще-бъдеще.
Идеята за безсмъртието се носи и от природата- „земя и небе”; „звяр и природа”; „цяла вселена”. Грижата на природата за юнака го доближава до вечността. През деня под парещото слънце за него се грижат зверове и птици, вълкът е свързан със земята, а орлицата и соколът- с небето. През нощта са месеца и звездите над юнака. Бдят самодивите, които са връзката между земното и небесното. Осъществена е вселенската хармония човек-звяр- природа.