Монологът е патетичен увод към целия цикъл „Епопея на забравените”. Поставя проблема за нравствения дълг на личността като цяло. Разкрива богатата душевност и изострената социална съвест на лирическия герой. Духовното израстване на героя започва с духовното разкрепостяване на личността. Минава през отговорността пред другите и стига до пълното себераздаване. Монологът внушава идеята, че нравствените корени на християнството се опознават  не чрез догматичното служене, примирение и молитва , а чрез съвестта и сърцето.

   Така Вазов извежда  като ключови   понятия за целия  цикъл „Епопея  на забравените”  думите: „душа”; „сърце”;  „съвест”. Словото  също се превръща  в оръжие. То променя  хората -  превръща ги от роби в свободни люде. Словото е пътят към душите на обикновените хора, то е пътят , който води от мрака към светлината, от безпросветното робдко съществуване към пространствата на свободния човешки дух. Библейския символ за словото и сеяча е интерпретиран  от Вазов, защото практически думите на спостола посяват надежда, вяра, любов, самочувствие и събуждат националното самосъзнание и порива към свобода.

    Левски е представен  като въплъщение  на народния идеал.  Той е безукорно  честен човек,  безкористен, скромен, всеотдаен, смел, хладнокръвен, исторически прозорлив.

    Разгледна е в  два план- битово  прозаичен, като  част от народа  и негово най-висше  въплъщение; като  библейско- митологичен,  като нов Месия,  трагично извисен  , самотен, недостижим.
Автор: Албена Иванова