Одата „Левски” от Иван Вазов и святостта на човешкия дух
Монологът е патетичен увод към целия цикъл „Епопея на забравените”. Поставя проблема за нравствения дълг на личността като цяло. Разкрива богатата душевност и изострената социална съвест на лирическия герой. Духовното израстване на героя
2009-08-12 08:53:19
Монологът е патетичен увод към целия цикъл „Епопея на забравените”. Поставя проблема за нравствения дълг на личността като цяло. Разкрива богатата душевност и изострената социална съвест на лирическия герой. Духовното израстване на героя започва с духовното разкрепостяване на личността. Минава през отговорността пред другите и стига до пълното себераздаване. Монологът внушава идеята, че нравствените корени на християнството се опознават не чрез догматичното служене, примирение и молитва , а чрез съвестта и сърцето.
Така Вазов извежда като ключови понятия за целия цикъл „Епопея на забравените” думите: „душа”; „сърце”; „съвест”. Словото също се превръща в оръжие. То променя хората - превръща ги от роби в свободни люде. Словото е пътят към душите на обикновените хора, то е пътят , който води от мрака към светлината, от безпросветното робдко съществуване към пространствата на свободния човешки дух. Библейския символ за словото и сеяча е интерпретиран от Вазов, защото практически думите на спостола посяват надежда, вяра, любов, самочувствие и събуждат националното самосъзнание и порива към свобода.
Левски е представен като въплъщение на народния идеал. Той е безукорно честен човек, безкористен, скромен, всеотдаен, смел, хладнокръвен, исторически прозорлив.
Разгледна е в два план- битово прозаичен, като част от народа и негово най-висше въплъщение; като библейско- митологичен, като нов Месия, трагично извисен , самотен, недостижим.
Автор: Албена Иванова