„Лудостта” е устойчива метафора във Вазовото творчество. Тя е безрезервно посвещаване на идеала, пълно себеотричане и готовност за саможертва в името на свободата. „Лудостта” означава отричане от сигурност и уют, от дом, семейство, от богатство и положение в обществото, от живота. Тя излъчва мисълта за силно щастие. Тя е безкористен патриотизъм и идеализъм, приемане на мисълта за смъртта , за свободното бъдеще.
Лудостта присъства реално в образа на Мунчо. Когато ужасът и страхът завладяват хората, а героизмът отново е заменен с робски страх, Мунчо е единственият, който протестира. Само лудият има дързостта да изрече мислите си , да остане верен на делото, заради което го обесват на касапницата. Тук се съдържа и моралната оценка на Вазов- когато духовната лудост е унищожена, тя се запазва единствено в болното съзнание на един наистина луд човек.
Към „лудите” се причисляват малцина от Бяла черква- Огнянов, Соколов, Кандов, Рада, кака Гинка, Дякон Викентий. Но когато духовната „лудост” е унищижена, се оказва, че е рано тя да вземе връх над трезвостта, практицизма и инстинкта за самосъхранение.
Стремежът за оцеляване е много по-силен от смелостта, решимостта и саможертвата. „Лудите” изиграват своята роля , зашото пробуждат народа и предопределят духовните промени в съзнанието на българите. Това пробуждане води до „пиянството на един народ”- всеобщото израстване под въздействието на словото и примера на най-светли личности. То обхваща всички слоеве на обществото- богати и бедни , интелигенция и духовенство, граждани и селяни, а патриотизмът се изявява като най-висша мярка за човешка личност.
Националното е надличното и надкласово, то е свръхценност. „Пиянството” е висше проявление на колективната духовност. То формира трайни нравствени категории в народо-психологията- национална гордост , достойнство и чест.
В романа „Под игото” Вазов преосмисля и развенчава една от устойчивите възрожденски метафори- за пробуждането като като възраждане на националното самосъзнание. Робският сън е последван от пробуждането- осъзнаването на копнежа да свобода. „Пиянството на един народ” също е последвано от пробуждане- отрезвяване от краха на илюзиите и уродливостта на делника. Мигновеното опиянение се заменя от мигновено отрезвяване.
В стремежа си да запазят идвете действителности- мирното настояще и революционното бъдеще, героите губят най- важното- духовната си свобода, мечтата за нея, идеализма си. Възвишените пориви са изместени от ниски човешки страсти- страх, предателство, подлост.
Автор: Албена Иванова
Лудостта присъства реално в образа на Мунчо. Когато ужасът и страхът завладяват хората, а героизмът отново е заменен с робски страх, Мунчо е единственият, който протестира. Само лудият има дързостта да изрече мислите си , да остане верен на делото, заради което го обесват на касапницата. Тук се съдържа и моралната оценка на Вазов- когато духовната лудост е унищожена, тя се запазва единствено в болното съзнание на един наистина луд човек.
Към „лудите” се причисляват малцина от Бяла черква- Огнянов, Соколов, Кандов, Рада, кака Гинка, Дякон Викентий. Но когато духовната „лудост” е унищижена, се оказва, че е рано тя да вземе връх над трезвостта, практицизма и инстинкта за самосъхранение.
Стремежът за оцеляване е много по-силен от смелостта, решимостта и саможертвата. „Лудите” изиграват своята роля , зашото пробуждат народа и предопределят духовните промени в съзнанието на българите. Това пробуждане води до „пиянството на един народ”- всеобщото израстване под въздействието на словото и примера на най-светли личности. То обхваща всички слоеве на обществото- богати и бедни , интелигенция и духовенство, граждани и селяни, а патриотизмът се изявява като най-висша мярка за човешка личност.
Националното е надличното и надкласово, то е свръхценност. „Пиянството” е висше проявление на колективната духовност. То формира трайни нравствени категории в народо-психологията- национална гордост , достойнство и чест.
В романа „Под игото” Вазов преосмисля и развенчава една от устойчивите възрожденски метафори- за пробуждането като като възраждане на националното самосъзнание. Робският сън е последван от пробуждането- осъзнаването на копнежа да свобода. „Пиянството на един народ” също е последвано от пробуждане- отрезвяване от краха на илюзиите и уродливостта на делника. Мигновеното опиянение се заменя от мигновено отрезвяване.
В стремежа си да запазят идвете действителности- мирното настояще и революционното бъдеще, героите губят най- важното- духовната си свобода, мечтата за нея, идеализма си. Възвишените пориви са изместени от ниски човешки страсти- страх, предателство, подлост.