„България цяла сега нази гледа”( „Опълченците на Шипка” от Иван Вазов)

„Опълченците на Шипка” е последната 12-та ода във Вазовия цикъл „Епопея на забравените”. Тя е своеобразно обобщение, посветена е на колективния подвиг на народа. Превръща се в апотеоз на великите моменти в българската история.

„Опълченците на Шипка” е последната 12-та ода във Вазовия цикъл „Епопея на забравените”. Тя е своеобразно обобщение, посветена е на колективния подвиг на народа. Превръща се в апотеоз на великите моменти в българската история. Одата е повод за национална гордост и самочувствие.

  В лирическия увод лирическия говорител е обхванат от справедлив гняв и възмущение заради безпочвените обвинения и грозните хули отправени към българския народ. Вазов доказва, че българският народ не е получил свободата си даром, че тази свобода е извоювана с кръв, сълзи  и унижения. Лирическият говорител не се срамува паденията в българската история, защото всеки народ има в историята си и погроми и възходи. Един народ , който се е жертвал за свободата, трябва да се гордее с нея, а не да я свързва комплекса за вина. Така патриотичната гордост, възторг и преклонение се редуват с гняв и презрение към недостойните хулители, които не познават трагичната и славна история на българите.

   Сюжетът на одата-поема проследява драматичните събития от 11 август 1877г. Елементите на сюжета са експозиция- „О Шипка”; Завръзка „Млади опълченци”; кулминация „Грабвайте телата...”; развръзка „Тогава Радецки...”; епилог- баладичен финал. Ключовите думи в лирическия уводса срам и свобода, позор слава. Те определят основните мотиви в одата, другата опозиция използвана ит Вазов е пространствена-горе-долу.

    Горе на върха се намират опълченците , силните духом, тези които са направили своя достоен избор.

  Подножието е недостойният и многоброен враг, който „лази” по урвата дива. На сляпото насилие и жестокостта на турците е противопоставена смелостта и саможертвата на младите дружини. Опълченците защитават свещеното пространство на родното, своите корени , правото си на свободен избор. И тук като свещен символ присъства образът на Балкана.

    Тропите и фигурите в одата са ярък контраст (когато авторът внушава полюсни чувства); разгътнати сравнения и хиперболи; метафора и метонимия; анафора- осемкратно повторение на частицата „нека” в лирическия увод; градация на чувството.

    Баладичният  финал внушава идеята, че историята  с лекота запечатвапобедите,но  е важно не само дали ще  победиш ,а дали ще посрещнеш  достойно поражението. Затова образът на Балкана е одухотворен и отвърждава идеята за безсмъртието на подвига. Автор: Албена Иванова