Стихотворението е публикувано през 1867 година в Славейковия вестник „ Гайда”. То е елегия. Ботев се влияе от народо-песенната традиция-заимства фолклорни мотиви и изразни средства от хайдушките народни песни.
Мотиви за жалбата, клетвата, прегръдката, смъртта, вината- тъжна е песента на майката, сърцето й плаче заради тежката съдба на нейния син. Тя проклина злочестата орис, която е прокудила чедото й далеч от топлината на бащиното огнище.
Скитническата участ на лирическия герой е свързана с фолклорната представа за беди и нещастия. Той изпитва дълбоко чувство на вина заради страданията, заради болката , която е причинил. Прегръдката носи утеха и покой на завърналия се у дома скитник. Там лирическият Аз намира топлина и обич, там се спасява от неудовлетворението, отчаянието и омразата. Прегръдката е „противоотрова” за всичко това. Тя връща смисъла на живота.
Майката е еквивалент на любов и вяра, тя е мярката за всичко стойностно. Тя е миналото, защото създава живот, бъдещето,защото пази живота. Връзката на лирическия герой е дълбоко емоционална. В това историческо време обаче надеждите за обикновено човешко щастие са неуместни. Героят се е посветил на саможертва в името на свободата , дългът към отечеството е по-важен и по-достоен от дългът към самия себе си.
Мотивите за смъртта и саможертвата- лирическият аз е на кръстопът, трябва да направи съдбовен нравствен избор. Той търси своята самоличност и не смята,че ще я открие чрез примиренчество. Оцеляването, примиряването с робството са псевдоценности и заслужават презрение, а смъртта е предизвикателство. Смъртта не е заплаха за героя, тя е възможен избор, тя е високата цена, която се плаща за свободата.
Силата на чувствата в творбата подсказват, че чувството също може да бъде оръжие. Силната любов и силната омраза са тези, които ще превърнат лирическия герой в бунтовник.
Голяма част от думите в Ботевите стихотворения са метафоризирани:
-метафори- „...тебе ли открих с дълбоки рани...”; „... съхне и вехне люто язвена...”; „... за вси желби приготви яма”
-метонимия- „... мойта младост слана попари...”
-анафора- „...пък...”
Автор: Албена Иванова
Мотиви за жалбата, клетвата, прегръдката, смъртта, вината- тъжна е песента на майката, сърцето й плаче заради тежката съдба на нейния син. Тя проклина злочестата орис, която е прокудила чедото й далеч от топлината на бащиното огнище.
Скитническата участ на лирическия герой е свързана с фолклорната представа за беди и нещастия. Той изпитва дълбоко чувство на вина заради страданията, заради болката , която е причинил. Прегръдката носи утеха и покой на завърналия се у дома скитник. Там лирическият Аз намира топлина и обич, там се спасява от неудовлетворението, отчаянието и омразата. Прегръдката е „противоотрова” за всичко това. Тя връща смисъла на живота.
Майката е еквивалент на любов и вяра, тя е мярката за всичко стойностно. Тя е миналото, защото създава живот, бъдещето,защото пази живота. Връзката на лирическия герой е дълбоко емоционална. В това историческо време обаче надеждите за обикновено човешко щастие са неуместни. Героят се е посветил на саможертва в името на свободата , дългът към отечеството е по-важен и по-достоен от дългът към самия себе си.
Мотивите за смъртта и саможертвата- лирическият аз е на кръстопът, трябва да направи съдбовен нравствен избор. Той търси своята самоличност и не смята,че ще я открие чрез примиренчество. Оцеляването, примиряването с робството са псевдоценности и заслужават презрение, а смъртта е предизвикателство. Смъртта не е заплаха за героя, тя е възможен избор, тя е високата цена, която се плаща за свободата.
Силата на чувствата в творбата подсказват, че чувството също може да бъде оръжие. Силната любов и силната омраза са тези, които ще превърнат лирическия герой в бунтовник.
Голяма част от думите в Ботевите стихотворения са метафоризирани:
-метафори- „...тебе ли открих с дълбоки рани...”; „... съхне и вехне люто язвена...”; „... за вси желби приготви яма”
-метонимия- „... мойта младост слана попари...”
-анафора- „...пък...”