Въпреки че Йовков безспорно осмисля войната като човешка трагедия в разказите си, не може да бъде отречена и многостранността на нейната интерпретация. Темата е свързана в чувствителността към красивото. Естетизирана е не самата война, а битката, излизането отвъд обичайното.
Разказът „Белите рози” от Йордан Йовков свързва военната тематика с друга любима гледна точка на писателя. Представа за превъплъщението, за душевното проглеждане на човека. В разказа мрачно настроеният Спас, който е един от осемте опъленци , пазещи моста в селото, изцяло преподрежда ценностната си система. Разтърсен от любовта на двамата млади във време, когато животът и смъртта излизат от естественото си място.
Първоначално Спас, притиснат от „чудноватата „ си болест (” не го болеше никъде, а отвътре го обземаше мъка, от която не можеше да се успокои инак, освен като станеше да ходи”), сякаш не може да се примири с младостта и жизнеността на учителката Ангелина: „... не може тъй-туй къси рокли, копринени чорапи, белило и червило- не може тъй,не. ... Забелязал беше,че тя закъснява, учениците ще си издерат очите из двора, а няма кой да ги нагледа.”
Спас дори пише злостен донос срещу Ангелина, но не го изпраща, тъй като му остава да допълни още една страница.
Алтернативната човешка позиция в разказа е тази на Гергилан- старецът със сърце, отворено към хората и живота, който приема света такъв, какъвто е, и му се радва с цялата си душа. Вслушва се в него с цялото си същество. Той напомня онзи кръг Йовкови персонажи, родени мъдреци. Гергилан има и великолепна градина, чиито бели рози са ключовият символ в разказа. Те са знакът както на любовта на Ангелина и Митъо, така и на промяната у Спас.
Поводът за тази промяна обаче не е диалогът между опълченеца и Гергилан, който сякаш тече на различни теми (последният дори не разбира за какво точно се възмущава Спас). Така повратът не идва от срещата на две противоположни теоритични позиции, а именно животът в своето случване, увлича героя към ново виждане. Станал свидетел на прощаването на учителката с младия подпоручик, Спас е завладян от същността на любовта им: „ – Стой! Там да не метеш!Остави цветето тъй, както си е!... – Там снощи двама млади се целуваха. Прощаваха се. Нека си стои цветето тъй , какт оси е.”
Така духът на времето, в което „гинат момчета”, в което всяка щастлива среща може да се окаже последна, пречупва назидателната добродетелност на Спас. И когато идва вестта за смъртта на подпоручика, неговата мъка отново го наляга. Сега това е мъка на другите, за без време погубения млад живот, за облечената в черно учителка, която „пак поздравяваше, но не се усмихваше”. Самите розови храсти вече са „засъхнали, напрашени и черни като тръни”, затваряйки окончателно тъжните антитези на нещата, които никога вече не могат да се случат такива, каквито са били.
Йовков пряко заявява своята позиция и гледна точка за войната е разказите си. Той категорично се отрича от нея, от битките, защото те унищожават човека, личността като цяло. Разрушават ценностите й и я убиват първо духовно, после физически. Историята, разказана в „Белите рози”, е пример за това и отразява как човек се променя вследствие от войната.
Автор: Албена Иванова
Разказът „Белите рози” от Йордан Йовков свързва военната тематика с друга любима гледна точка на писателя. Представа за превъплъщението, за душевното проглеждане на човека. В разказа мрачно настроеният Спас, който е един от осемте опъленци , пазещи моста в селото, изцяло преподрежда ценностната си система. Разтърсен от любовта на двамата млади във време, когато животът и смъртта излизат от естественото си място.
Първоначално Спас, притиснат от „чудноватата „ си болест (” не го болеше никъде, а отвътре го обземаше мъка, от която не можеше да се успокои инак, освен като станеше да ходи”), сякаш не може да се примири с младостта и жизнеността на учителката Ангелина: „... не може тъй-туй къси рокли, копринени чорапи, белило и червило- не може тъй,не. ... Забелязал беше,че тя закъснява, учениците ще си издерат очите из двора, а няма кой да ги нагледа.”
Спас дори пише злостен донос срещу Ангелина, но не го изпраща, тъй като му остава да допълни още една страница.
Алтернативната човешка позиция в разказа е тази на Гергилан- старецът със сърце, отворено към хората и живота, който приема света такъв, какъвто е, и му се радва с цялата си душа. Вслушва се в него с цялото си същество. Той напомня онзи кръг Йовкови персонажи, родени мъдреци. Гергилан има и великолепна градина, чиито бели рози са ключовият символ в разказа. Те са знакът както на любовта на Ангелина и Митъо, така и на промяната у Спас.
Поводът за тази промяна обаче не е диалогът между опълченеца и Гергилан, който сякаш тече на различни теми (последният дори не разбира за какво точно се възмущава Спас). Така повратът не идва от срещата на две противоположни теоритични позиции, а именно животът в своето случване, увлича героя към ново виждане. Станал свидетел на прощаването на учителката с младия подпоручик, Спас е завладян от същността на любовта им: „ – Стой! Там да не метеш!Остави цветето тъй, както си е!... – Там снощи двама млади се целуваха. Прощаваха се. Нека си стои цветето тъй , какт оси е.”
Така духът на времето, в което „гинат момчета”, в което всяка щастлива среща може да се окаже последна, пречупва назидателната добродетелност на Спас. И когато идва вестта за смъртта на подпоручика, неговата мъка отново го наляга. Сега това е мъка на другите, за без време погубения млад живот, за облечената в черно учителка, която „пак поздравяваше, но не се усмихваше”. Самите розови храсти вече са „засъхнали, напрашени и черни като тръни”, затваряйки окончателно тъжните антитези на нещата, които никога вече не могат да се случат такива, каквито са били.
Йовков пряко заявява своята позиция и гледна точка за войната е разказите си. Той категорично се отрича от нея, от битките, защото те унищожават човека, личността като цяло. Разрушават ценностите й и я убиват първо духовно, после физически. Историята, разказана в „Белите рози”, е пример за това и отразява как човек се променя вследствие от войната.