Войната и разрушените човешки ценности („Белите рози” от Йордан Йовков)

Въпреки че Йовков  безспорно осмисля войната като човешка трагедия в разказите си, не може да бъде отречена и многостранността на нейната интерпретация. Темата е свързана в чувствителността към красивото. Естетизирана е не самата война, а биткат

Въпреки че Йовков  безспорно осмисля войната като човешка трагедия в разказите си, не може да бъде отречена и многостранността на нейната интерпретация. Темата е свързана в чувствителността към красивото. Естетизирана е не самата война, а битката, излизането отвъд обичайното.

Разказът „Белите  рози” от Йордан  Йовков свързва  военната тематика  с друга любима  гледна точка на  писателя. Представа  за превъплъщението,  за душевното проглеждане на човека. В разказа мрачно настроеният Спас, който е един от осемте опъленци ,  пазещи моста в селото, изцяло преподрежда ценностната си система. Разтърсен от любовта на двамата млади във време, когато животът и смъртта излизат от естественото си място.

Първоначално  Спас, притиснат от „чудноватата „ си болест (” не го болеше никъде, а отвътре го обземаше мъка, от която не можеше да се успокои инак, освен като станеше да ходи”), сякаш не може да се примири с младостта и жизнеността на учителката Ангелина: „... не може тъй-туй къси рокли, копринени чорапи, белило и червило- не може тъй,не. ... Забелязал беше,че тя закъснява, учениците ще си издерат очите из двора, а няма кой да ги нагледа.”

Спас дори пише  злостен донос  срещу Ангелина, но не го изпраща, тъй като му остава  да допълни още една страница.

Алтернативната човешка  позиция в разказа  е тази на Гергилан- старецът със сърце, отворено към хората и живота, който приема света такъв, какъвто е, и му се радва с цялата си душа. Вслушва се в него с цялото си същество. Той напомня онзи кръг Йовкови персонажи, родени мъдреци. Гергилан има и великолепна градина, чиито бели рози са ключовият символ в разказа. Те са знакът както на любовта на Ангелина и Митъо, така и на промяната у Спас.

Поводът за тази  промяна обаче  не е диалогът  между опълченеца  и Гергилан, който  сякаш тече на  различни теми (последният  дори не разбира  за какво точно  се възмущава Спас). Така повратът  не идва от срещата на две противоположни теоритични  позиции, а именно животът в своето случване, увлича героя към ново виждане. Станал свидетел на прощаването на учителката с младия подпоручик, Спас е завладян от същността на любовта им: „ – Стой! Там да не метеш!Остави цветето тъй, както си е!... – Там снощи двама млади се целуваха. Прощаваха се. Нека си стои цветето тъй , какт оси е.”

Така духът на  времето, в което  „гинат момчета”, в което всяка  щастлива среща  може да се окаже  последна, пречупва  назидателната добродетелност на Спас. И когато идва вестта за смъртта на подпоручика, неговата мъка отново го наляга. Сега това е мъка на другите, за без време погубения млад живот, за облечената в черно учителка, която „пак поздравяваше, но не се усмихваше”. Самите розови храсти вече са „засъхнали, напрашени и черни като тръни”, затваряйки окончателно тъжните антитези на нещата, които никога вече не могат да се случат такива, каквито са били.

Йовков пряко заявява  своята позиция  и гледна точка  за войната е  разказите си. Той категорично се отрича от нея, от битките, защото те унищожават човека, личността като цяло. Разрушават ценностите й и я убиват първо духовно, после физически. Историята, разказана в „Белите рози”, е пример за това и отразява как човек се променя вследствие от войната.  Автор: Албена Иванова