Иван Вазов пресъздава историческа достоверност в епохален за народа ни момент. В „Епопея на забравените” поетът отразява забравата на народа не толкова делата на възрожденците, колкото на техните идеали. Идеали свързани с желанието за свобода, борбеност, решимост и готовност за саможертва в името на родината. Поетът дава естетическа оценка на Възраждането и търси естетическите му измерения, свързани с прекрасното, възвишеното и низкото. Той укорява заспалите съвети като противопоставя прекрасното във Възраждането на грозното в своето време.
В „Епопея на забравените” Иван Вазов възхвалява народния героизъм. Героите в нея са от народа и самият народ е герой. Творбата ни представя измеренията на нравствената духовност. Образите са големи и силни , непоклатими. Отразени са величави събития. Вазов създава национален „Пантеон на безсмъртието.”
Чрез фиксиране на спомена за най-светлите личности и събития от възраждането, ролята на цикъла е да покаже непоклатимия българин, неговата възвишеност и силен дух. Образите на героите са очертани в едър план, романтично извисени, героически идеализирани. Представени са в драматични моменти между живота и смъртта, готови да посрещнат сабята. Сближава ги любовта към родното- това е техният морал, както и тяхната собствена изключителност. Надрасли са времето си. Истински титани на дух, мисъл и слово.
Одата „Левски” е първата в епопеята. В нея е отразена богатата душевност и изострена социална съвест на лирическия герой. Монологът му в началото на одата е поетически увод към целия цикъл. Въплъщение е на народния идеал. Той е честен, безкористен, скромен, всеотдаен и смел, решителен и хладнокръвен. Знае, че за да помогне на ближния, няма да му е нужна молитва, а нещо повече.
Образът на Левски е разгледан в плана- битово-прозаичен като част от народа и неговото най-висше въплъщение. Също така в библейско- митологичен като нов Месия-трагично извисен и недостижим.
В одата „Кочо” отделният човек вече е узрял за свободата си и е готов да заплати нейната цена. Тази жертвоготовност отразява силния дух и желание за свобода у българина. Личността изявява себе си и в същото време се слива с общността. Так индивидуалният подвиг се превръща в масов героизъм. Точно за това ги подсеща и самото заглавие на одата.
Както в други, така и тук в „Епопея на забравените” Вазов маркира опозициите: робство-свобода,чест-безсмъртие, позор-слава, геройство-срам и други.
Одите в епопеята наподобяват жития и светци. Героите в цикъла си приличат. Не прави изключение и Паисий. Той проявява действена любов към родината, моралност в избора, единство на думи и дела.
Каблешков е представен в одата също с добрите си дела и постиженя, въпреки че не е толкова известна личност:
Каблешков избухна една вечер тук
и разклати всички като тръбен звук.
Делото се почна и думата падна...
Той също е допринесъл за борбата и за освобождението на родината.
В последната ода дванадесетата Вазов прави своеобразно обобщение на колективния подвиг на народа. Превръща се в апотеоз на великите моменти в бъ;гарската история. Вазов използва анафората „нека”, чрез която показва готовността, непоклатимостта и величавостта им:
...нека е трагично името ни, нека
...нека да ни сочат с присмехи обидни
... нека таз свобода да ни бъде дар!
Мястото, където се развива битката, е горе- нависоко, което още повече извисява героизма на борбения народ. Сравнението на българите с „лъвове” и „орловци” отразява силната им решителност да победят тираните, „овци”. Това съпоставяне показва принизеността на врага и извисеността на българина. Смелите опълченци обладани от желанието за борба и победа, „не сещат ни жега, ни жажда, ни труд”.
Кулминацията в одата е в момента, когато изтощените бранители на върха започват да хвърлят телата на убитите в битката. Тези тела Вазов ги олицетворява като живи, помагащи на изстрадалите хора.
Развръзката настъпва , когато „Радецки пристига с гръм” на помощ. „Епопея на забравените” е повод за национална гордост. Патриот и хуманист, Иван Вазов се бори срещу нравите на новото общество в годините след Освобождението и се извисява като безкомпромисен съдник на своето време. Макар да го оценява с мярката на героичната и славната, но все пак отминала епоха, той успява да откликне на нуждите на своя народ, разкривайки в „Епопея на забравените” истинския героизъм и високите човешки добродетели на Възраждането, чиято върховна мярка и съдни е Отечеството, а най-свят подвиг-саможесртвата в името на българската свобода.
Автор: Албена Иванова
В „Епопея на забравените” Иван Вазов възхвалява народния героизъм. Героите в нея са от народа и самият народ е герой. Творбата ни представя измеренията на нравствената духовност. Образите са големи и силни , непоклатими. Отразени са величави събития. Вазов създава национален „Пантеон на безсмъртието.”
Чрез фиксиране на спомена за най-светлите личности и събития от възраждането, ролята на цикъла е да покаже непоклатимия българин, неговата възвишеност и силен дух. Образите на героите са очертани в едър план, романтично извисени, героически идеализирани. Представени са в драматични моменти между живота и смъртта, готови да посрещнат сабята. Сближава ги любовта към родното- това е техният морал, както и тяхната собствена изключителност. Надрасли са времето си. Истински титани на дух, мисъл и слово.
Одата „Левски” е първата в епопеята. В нея е отразена богатата душевност и изострена социална съвест на лирическия герой. Монологът му в началото на одата е поетически увод към целия цикъл. Въплъщение е на народния идеал. Той е честен, безкористен, скромен, всеотдаен и смел, решителен и хладнокръвен. Знае, че за да помогне на ближния, няма да му е нужна молитва, а нещо повече.
Образът на Левски е разгледан в плана- битово-прозаичен като част от народа и неговото най-висше въплъщение. Също така в библейско- митологичен като нов Месия-трагично извисен и недостижим.
В одата „Кочо” отделният човек вече е узрял за свободата си и е готов да заплати нейната цена. Тази жертвоготовност отразява силния дух и желание за свобода у българина. Личността изявява себе си и в същото време се слива с общността. Так индивидуалният подвиг се превръща в масов героизъм. Точно за това ги подсеща и самото заглавие на одата.
Както в други, така и тук в „Епопея на забравените” Вазов маркира опозициите: робство-свобода,чест-безсмъртие, позор-слава, геройство-срам и други.
Одите в епопеята наподобяват жития и светци. Героите в цикъла си приличат. Не прави изключение и Паисий. Той проявява действена любов към родината, моралност в избора, единство на думи и дела.
Каблешков е представен в одата също с добрите си дела и постиженя, въпреки че не е толкова известна личност:
Каблешков избухна една вечер тук
и разклати всички като тръбен звук.
Делото се почна и думата падна...
Той също е допринесъл за борбата и за освобождението на родината.
В последната ода дванадесетата Вазов прави своеобразно обобщение на колективния подвиг на народа. Превръща се в апотеоз на великите моменти в бъ;гарската история. Вазов използва анафората „нека”, чрез която показва готовността, непоклатимостта и величавостта им:
...нека е трагично името ни, нека
...нека да ни сочат с присмехи обидни
... нека таз свобода да ни бъде дар!
Мястото, където се развива битката, е горе- нависоко, което още повече извисява героизма на борбения народ. Сравнението на българите с „лъвове” и „орловци” отразява силната им решителност да победят тираните, „овци”. Това съпоставяне показва принизеността на врага и извисеността на българина. Смелите опълченци обладани от желанието за борба и победа, „не сещат ни жега, ни жажда, ни труд”.
Кулминацията в одата е в момента, когато изтощените бранители на върха започват да хвърлят телата на убитите в битката. Тези тела Вазов ги олицетворява като живи, помагащи на изстрадалите хора.
Развръзката настъпва , когато „Радецки пристига с гръм” на помощ. „Епопея на забравените” е повод за национална гордост. Патриот и хуманист, Иван Вазов се бори срещу нравите на новото общество в годините след Освобождението и се извисява като безкомпромисен съдник на своето време. Макар да го оценява с мярката на героичната и славната, но все пак отминала епоха, той успява да откликне на нуждите на своя народ, разкривайки в „Епопея на забравените” истинския героизъм и високите човешки добродетели на Възраждането, чиято върховна мярка и съдни е Отечеството, а най-свят подвиг-саможесртвата в името на българската свобода.