Димчо Дебелянов е един от първите български символисти. При него нищо не остарява и най-вече поетическата форма и чистотата на емоциите, които вплита в творчеството си. Поезията му остава спътник не само на младостта ни, но иа живота ни. В стихотворението му „Скрити вопли” е представена невъзможността да бъде възроден споменът на лирическия Аз.
Той е в постоянен конфликт със заобикалящата го действителност, но ровейки и бродейки в спомените си, за да го избегне, не успява и това го кара да си мисли, че е „напразно спомнил майка и родина”.
Лирическият Аз търси разрешението на своя проблем в завръщането си в родния дом. Там той знае, че душата му ще бъде в хармония и всичките му тъги и боли ще се заличат.
Успоредяват се смирението, тишината и покоят в спомените на лирическия герой за миналото:
… да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни.
Изходът от заобикалящия го студен свят е в спомените на лирическия герой, но дали те могат да бъдат възродени? Точно това разрешение на конфликта е много трудно осъществимо и затова героят изпитва „радост плаха”.
Топосите, използвани от Димчо Дебелянов- двор и праг представят границата между двата свята. Светът на родното и светът на другите, чуждите хора. Срещата на героя с майка му е представена като ритуал. В нейния свт той може да намери успокоение за душата си и лек за болката си. Неразбраният Дебелянов герой идва от студения, мрачен свят и влиза в топлия, изпълнен със светли спомени роден дом. Образът на майката е сакрален, тя е светица в този дом-крепост:
…да те посрещне старата на прага
и сложил чело на безсилно рамо,
да изчезнеш е нейната усмивка блага
и дълго да повтаряш: мамо, мамо…
„Смирено влязъл в стаята позната” , лирическият Аз ще почувства душевен мир и ще настане хармония в душата му. Иконата е символ на родното и отразява светостта на този пристан.
Последните два стиха- поанта представят идеята, че хубавите спомени, за които лирическият Аз бленува, остават само минало и не биха могли да бъдат възродени. Той осъзнава това и остава „печален странник”, и конфликтът между него и заобикалящият го студен свят никога не би бил разрешен.
Автор: Албена Иванова
Той е в постоянен конфликт със заобикалящата го действителност, но ровейки и бродейки в спомените си, за да го избегне, не успява и това го кара да си мисли, че е „напразно спомнил майка и родина”.
Лирическият Аз търси разрешението на своя проблем в завръщането си в родния дом. Там той знае, че душата му ще бъде в хармония и всичките му тъги и боли ще се заличат.
Успоредяват се смирението, тишината и покоят в спомените на лирическия герой за миналото:
… да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни.
Изходът от заобикалящия го студен свят е в спомените на лирическия герой, но дали те могат да бъдат възродени? Точно това разрешение на конфликта е много трудно осъществимо и затова героят изпитва „радост плаха”.
Топосите, използвани от Димчо Дебелянов- двор и праг представят границата между двата свята. Светът на родното и светът на другите, чуждите хора. Срещата на героя с майка му е представена като ритуал. В нейния свт той може да намери успокоение за душата си и лек за болката си. Неразбраният Дебелянов герой идва от студения, мрачен свят и влиза в топлия, изпълнен със светли спомени роден дом. Образът на майката е сакрален, тя е светица в този дом-крепост:
…да те посрещне старата на прага
и сложил чело на безсилно рамо,
да изчезнеш е нейната усмивка блага
и дълго да повтаряш: мамо, мамо…
„Смирено влязъл в стаята позната” , лирическият Аз ще почувства душевен мир и ще настане хармония в душата му. Иконата е символ на родното и отразява светостта на този пристан.
Последните два стиха- поанта представят идеята, че хубавите спомени, за които лирическият Аз бленува, остават само минало и не биха могли да бъдат възродени. Той осъзнава това и остава „печален странник”, и конфликтът между него и заобикалящият го студен свят никога не би бил разрешен.