Смисъла на живота

Що за шега на Съдбата?! Защо точно в този трагичен ден времето трябваше да бъде толкова хубаво?... Слънцето безжалостно печеше и сякаш се надсмиваше над печалното лице на момичето, което вървеше бавно по алеята на зеления градски парк. Бе красиво,

Що за шега на Съдбата?! Защо точно в този трагичен ден времето трябваше да бъде толкова хубаво?... Слънцето безжалостно печеше и сякаш се надсмиваше над печалното лице на момичето, което вървеше бавно по алеята на зеления градски парк. Бе красиво, много красиво, но Лиляна не искаше да забелязва тази красота, понеже тя я караше да се чувства още по-зле, още по-безпомощна и нещастна... Сега виждаше колко безсмислено е било всичко - мъката по несподелената любов, болката от измамата на приятелството, напразните сълзи и безсънни нощи... Та какво струват тези дребни неща от живота пред Смъртта, пред безвъзвратната загуба на приятел?...
"Но защо?", й се искаше да извика. "Защо точно тя?! Та тя бе толкова млада, нямаше и 18 години!". Но това беше. Лиляна не можеше да направи нищо, този път Съдбата се беше оказала безспорния победител в тази вечна борба между нея и човека.
- Е, сбогом, скъпа приятелко, този път раздялата е завинаги - Лиляна се приближи до бистрото езеро и хвърли в него няколко стръка диви сини цветчета. Синьото беше любимия цвят на Мария. Тя носеше всичко в синьо - и панталони, и блузки, и поли... Този цвят прекрасно подхождаше на чистите й сини очи, по които въздишаха толкова момчета.
Лиляна се отпусна на бялата дървена пейка на брега на езерцето и загледана в отраженията на дърветата във водата, се замисли. В спомените й изникна мига, в който се запозна с Мария, и се усмихна тъжно.
Това стана преди няколко години. Тя бе дошла с майка си на гости от Варна и през петте дни, в които останаха, двете момиченца се сприятелиха и обикнаха. Прекараха пет дни неразделни във весели детски игри и пет нощи в тайни момичешки разговори. След това се виждаха всяко лято, като си гостуваха ту у Лиляна във Варна, ту у Мария в София. Всеки път се срещаха с радостни прегръдки, а се разделяха отново с прегръдка, но със сълзи на очи. Винаги имаха какво да си кажат, какво да разкажат една на друга. Нямаха никакви тайни, взаимно се съветваха и утешаваха, когато нещо ги мъчеше.
Мария трябваше да завърши една година преди нея и Лиляна си спомни вълнението и нетърпението, с които очакваше бала си. Лиляна също бе поканена, но една екскурзия в училище й попречи и тя можеше да чуе приятелката си само по телефона.
А после новината за катастрофата... Това беше същински шок за бедното момиче, което досега никога не се бе сблъсквало със смъртта. Е, да, беше чела за хилядите смъртни случаи по вестниците, бе чувала за тях по телевизията, но никога не бе подозирала, че това може да се случи с нея или с нейн близък. Единствените грижи, които бе имала, бяха как да измъкне пари за нова дрешка, как да свали момчето, което харесва, как да убеди родителите си да излезе на дискотека... Сега всичко това й се струваше така дребно, така нищожно и незначително, че Лиляна внезапно се запита дали има някакъв смисъл живота, който водеше. За какво беше дошла на този свят, каква беше нейната роля и значение в него?...
Лиляна се изправи. "Не, достатъчно! От този ден аз съм различна!". Живота бе толкова кратък, нужно ли бе да го пропилява напразно. И в този момент Лиляна си обеща да живее така, сякаш всеки ден е последен, да взема всичко от живота, всичко, което й се предоставя и да живее само в настоящия момент - без да се връща назад в миналото и без да витае безкрайно далеч в бъдещето.
И към вкъщи тръгна една нова Лиляна. Детето в нея завинаги бе умряло и макар външно и по държание да бе същата, то в мислите и сърцето й бе настъпила коренна промяна. Тя най-сетне бе проумяла жестоката истина - животът е кратък и за да бъдем щастливи, трябва да живеем само в настоящето. Автор: Александър Ненов