Неизпратено писмо

Не си мой Минутите, прекарани с теб ... А после те няма, изчезна, изпари се. Само мисълта за допира на твоите устни ме връща към живота, ръцете ти ме зоват, погледа ти е изпълнен с безумна страст. И ставам мъничка и ласкава. Така не съм се чувствал

Не си мой
Минутите, прекарани с теб ... А после те няма, изчезна, изпари се. Само мисълта за допира на твоите устни ме връща към живота, ръцете ти ме зоват, погледа ти е изпълнен с безумна страст. И ставам мъничка и ласкава. Така не съм се чувствала никога, в живота ми не е имало такъв мъж, навярно понеже не съм била готова за това. Чувствам те с разума си, с всяка клетка на своето тяло. Мога да се докосна до теб с мисъл. Възприемам себе си чрез теб, когато нежно се докосваш до мен, когато ръцете ми са пълни с теб и ти проникваш в мен.
Някога образувахме една ярка Звезда, която се взриви на милиарди парченца, носещи насладата на нашите мигове. Ти си единствен.
Събуждам се с усмивка, защото името ти нежно се разтича по устните ми.
Понякога ми си струва, че само да отворя очи и ти ще се появиш до мен. Но само ми се струва и затова не искам да ги отварям, задържайки спомените в пред утринните видения ... Мечтая само за едно - да се събудя отново до теб, да те усетя, без да те докосвам даже, и да се любувам на твоето тяло, още несъбудено, но толкова прекрасно под лъчите на утринното слънце. И наслаждавайки се на усещането за твоята близост, с почти неуловими движения да те прилаская ... Ти още спиш, ще спра ръцете си, за да запазя твоя сутрешен сън. Леката усмивка появяваща се на твоето лице, с още затворени очи, ме зарадва и предчувствам, че съвсем скоро ще ме погледнеш нежно.
Искам да посрещна утрото с теб. Разтваряш очи неуверено. Още не знаеш, че аз съм тук, до теб, че съм в очакване да ме прегърнеш.
В това чудесно утро, в твоите радостно-удивени очи се появи, това, заради което дойдох, това заради което бих преминала през огън, и дъжд, и мъгла ... Вече ме няма, разтворих се в очите ти, огрени от щастие.
Чаках те толкова дълго ...Чаках те. Раздирах душата си, плаках в песните, застилах небето със стихове. Но чак сега осъзнах, че Зимата може да стане Лято, че и през нощта може да свети слънце, а денем да се появяват Звезди. А ти не се вече мой.
Отново ще те търся, отново ще заспивам и ще се сабуждам с твоето име на устни, ще горя в безсъние, ще утолявам жаждата си със спомени за нашите срещи. Но никога, никому за нищо на света няма да дам тази нежно-сладка болка от раздялата, защото това е моя живот, моя печал, моя любов ... Автор: Александър Ненов