Той: Стоя си вечер на терасата с чаша чай, стоя си и гледам звездите и луната, светещи в цялото им великолепие. Прекрасни са...
Тя: Прибирам се, по улицата няма осветление... Сама съм... Вдигам очи към небето и оставам поразена от силната светлина на луната и звездите... Не мога да откъсна очи от тях.
Той: Гледайки звездите те сякаш ... сякаш се подреждат така .. и образуват един образ.. твоят образ.
Тя: Омагьосват ме, пренасят ме далеч от тъмната улица... на едно тихо и спокойно място, където две зелени очи, твоите очи, ме гледат с толкова любов. Там, където съм оставила сърцето си.
Той: Да... виждам усмивката ти.. виждам красивите ти очи. Те ме гледат отново по онзи начин който ме прави слаб, в тях го има онзи блясък които ме прави безпомощен. Усещам аромата на парфюма ти, усещам как ме омайва.. Косите ти усещам.. усещам тяхната мекота. .. Великолепна си! Красотата ти ме изпепелява и ме прави твой роб. Ти ме притежаваш,... притежаваш моето сърце, моята душа...
Тя: Обичам те! И сякаш си до мен, макар и толкова далече. Усещам те вътре в сърцето си, където ще остане, каквото и да става, когото и да срещна. Вътре... дълбоко...
Той: Погледни нагоре, погледни звездите. Вижаш ли онази ярка звезда в небето? Подарявам ти я! Това е моята звезда.
Тя: Звездата точно под луната? Сякаш в нея виждам любимото лице. Лицето, което ме гледа винаги с толкова любов и, което не мога да докосна, защото между нас има толкова неща... и толкова километри.
Той: Липсваш ми... всеки ден, всяка нощ, всяка секунда. Да... липсваш ми много. Виждаш ли звездата, която ти подарих? Моята звезда? Така винаги ще съм при теб и винаги ще можеш да си говориш с нея. Винаги когато имаш нужда говори с нея и аз ще те чуя...
Тя: Тази звезда, която ти ми подари... И сякаш ми говори с твоя глас... Казва ми тези думи, които толкова ми липсват сега, когато ми е трудно, когато сякаш целия сват е срещи мен: Обичам те! И сякаш си до мен, макар и толкова далече. Тръгвам си... Сама...
Той: Завинаги Твой ...
Тя: Никога не ще те изтръгна от сърцето си... Защото то е твое. Аз съм твоя... Завинаги...
Автор: Александър Ненов
Тя: Прибирам се, по улицата няма осветление... Сама съм... Вдигам очи към небето и оставам поразена от силната светлина на луната и звездите... Не мога да откъсна очи от тях.
Той: Гледайки звездите те сякаш ... сякаш се подреждат така .. и образуват един образ.. твоят образ.
Тя: Омагьосват ме, пренасят ме далеч от тъмната улица... на едно тихо и спокойно място, където две зелени очи, твоите очи, ме гледат с толкова любов. Там, където съм оставила сърцето си.
Той: Да... виждам усмивката ти.. виждам красивите ти очи. Те ме гледат отново по онзи начин който ме прави слаб, в тях го има онзи блясък които ме прави безпомощен. Усещам аромата на парфюма ти, усещам как ме омайва.. Косите ти усещам.. усещам тяхната мекота. .. Великолепна си! Красотата ти ме изпепелява и ме прави твой роб. Ти ме притежаваш,... притежаваш моето сърце, моята душа...
Тя: Обичам те! И сякаш си до мен, макар и толкова далече. Усещам те вътре в сърцето си, където ще остане, каквото и да става, когото и да срещна. Вътре... дълбоко...
Той: Погледни нагоре, погледни звездите. Вижаш ли онази ярка звезда в небето? Подарявам ти я! Това е моята звезда.
Тя: Звездата точно под луната? Сякаш в нея виждам любимото лице. Лицето, което ме гледа винаги с толкова любов и, което не мога да докосна, защото между нас има толкова неща... и толкова километри.
Той: Липсваш ми... всеки ден, всяка нощ, всяка секунда. Да... липсваш ми много. Виждаш ли звездата, която ти подарих? Моята звезда? Така винаги ще съм при теб и винаги ще можеш да си говориш с нея. Винаги когато имаш нужда говори с нея и аз ще те чуя...
Тя: Тази звезда, която ти ми подари... И сякаш ми говори с твоя глас... Казва ми тези думи, които толкова ми липсват сега, когато ми е трудно, когато сякаш целия сват е срещи мен: Обичам те! И сякаш си до мен, макар и толкова далече. Тръгвам си... Сама...
Той: Завинаги Твой ...
Тя: Никога не ще те изтръгна от сърцето си... Защото то е твое. Аз съм твоя... Завинаги...